— Казах ти да се обърнеш, мамка ти.
Ръцете на Пол нежно се увиха около нейните. Тя се спъна, докато бавно ѝ помагаше да изпълни заповедта.
Точно зад съпруга ѝ стоеше някакъв мъж. Беше облечен в черен суичър, закопчан до дебелия му, татуиран врат. Зловеща гърмяща змия се виеше на адамовата му ябълка, зъбите ѝ очертаваха лукава усмивка.
— Горе ръцете. — Змийската уста подскочи, когато мъжът заговори.
— Не искаме неприятности. — Пол вдигна ръцете си. Тялото му беше напълно неподвижно. Клеър го погледна. Той ѝ кимна веднъж, като по този начин искаше да ѝ каже, че всичко ще е наред, макар да не беше. — Портфейлът ми е в задния джоб.
Мъжът го извади с една ръка. Клеър предполагаше, че в другата държи пистолет. Видя го в съзнанието си: черен и лъскав, опрян в гърба на Пол.
— Ето. — Съпругът ѝ свали венчалната си халка, пръстена от гимназията, часовника „Патек Филип“. Купи му го преди пет години. Инициалите му бяха от вътрешната страна.
— Клеър — гласът на Пол беше изпълнен с напрежение, — дай му портмонето си.
Тя се втренчи в съпруга си. Усещаше настоятелното туптене в сънната си артерия. Онзи бе опрял пистолет в гърба му. Обираха ги. Случваше се в момента. Наистина. В истинския живот. Погледна надолу към ръката си, това като че ли ѝ отне цяла вечност, защото беше шокирана и ужасена и не знаеше какво да стори. Пръстите ѝ все още стискаха ключовете на Пол. През цялото време бяха в ръката ѝ. Как щеше да прави секс с него, ако държеше ключовете му?
— Клеър — повтори съпругът ѝ, — извади си портмонето.
Тя пусна ключовете в дамската си чанта. Измъкна портмонето и го подаде на мъжа.
Той го прибра в джоба си, след което отново протегна ръка.
— Телефона.
Клеър бръкна за айфона си. Всичките ѝ контакти бяха в него. Снимките от ваканциите през последните няколко години. Свети Мартин. Лондон. Париж. Мюнхен.
— Пръстена също. — Мъжът огледа уличката. Клеър стори същото. Нямаше никой. Даже страничните улици бяха празни. Гърбът ѝ все още бе прилепен до стената. Главният път беше на една ръка разстояние. По него минаваха хора. Много хора.
Мъжът прочете мислите ѝ.
— Не ставай глупава. Сваляй пръстена.
Клеър свали венчалната си халка. Нямаше нищо против да я изгуби. Имаше застраховка. Дори не беше оригиналната. Бяха я купили преди години, когато Пол най-накрая завърши стажа си и си взе изпита.
— Обеците — нареди мъжът. — Хайде, кучко, размърдай се.
Клеър посегна към тях. Ръцете ѝ трепереха. Не помнеше, че си е сложила диамантените тази сутрин, но сега можеше да се види как стои пред кутията си с бижута.
Нима по този начин ти минава животът пред очите в подобни моменти — като блуждаещи откъслечни спомени?
— Побързай. — Мъжът размаха свободната си ръка, за да я накара да действа по-живо.
Клеър се мъчеше със закопчалките на диамантените си обеци. Треперенето не ѝ помагаше, чувстваше пръстите си дебели и безполезни. Спомените я пренесоха в „Тифани“, когато ги избираше. Поводът бе трийсет и вторият ѝ рожден ден. Пол я дари с поглед, казващ сякаш „можеш ли да повярваш?“, докато продавачката ги водеше към специалния салон, където се осъществяваха скъпите продажби.
Клеър пусна обеците в отворената длан на мъжа. Цялата се тресеше. Сърцето ѝ биеше като барабан.
— Това е всичко. — Пол се обърна. Гърбът му беше опрян в съпругата му. Прикриваше я. Предпазваше я. Ръцете му все още бяха вдигнати. — Нямаме нищо друго.
Клеър можеше да види мъжа иззад рамото на Пол. Той не държеше пистолет. Държеше нож. Дълъг, остър нож с назъбен ръб и кука на върха, какъвто би използвал ловец, за да изкорми някое животно.
— Нямаме нищо друго — повтори Пол. — Просто си върви.
Мъжът не си тръгна. Гледаше към Клеър като към нещо много по-ценно за крадене от обеците ѝ за трийсет и шест хиляди долара. Устните му се изкривиха в усмивка. Един от предните му зъби беше златен. Едва сега тя осъзна, че татуираната гърмяща змия също е с такъв зъб.
Стана ѝ ясно, че това не е обикновен обир.
Както и на Пол.
— Имам пари — каза той.
— Без майтапи. — Змията го блъсна с юмрук в гърдите. Клеър усети удара в собствените си гърди, плешките на съпруга ѝ се забиха в ключицата ѝ. Главата му се вряза в лицето ѝ, а нейната се тресна в тухлената стена.
За момент ѝ се зави свят. Пред очите ѝ се появиха звезди. Усети кръв в устата си. Премига. Погледна надолу. Съпругът ѝ се беше свил на земята.
— Пол… — Тя понечи да му помогне, но скалпът ѝ припари от гореща болка. Крадецът я беше хванал за косата. Затътри я по уличката. Клеър се спъна. Коляното ѝ се ожули в тротоара. Мъжът продължи да върви, почти тичаше. Наложи ѝ се да се сгъне в талията, за да облекчи част от болката. Едното от токчетата на обувките ѝ се счупи. Опита се да погледне назад. Пол стискаше ръката си, все едно получаваше сърдечен удар.