— Не — прошепна Клеър и в същия момент се запита защо не изкрещи. — Не, не, не.
Мъжът продължаваше да я тегли. Тя хриптеше. Дробовете ѝ се бяха напълнили с пясък. Крадецът я влачеше към страничната улица. На нея имаше черен ван, който не беше забелязала по-рано. Клеър заби ноктите си в китката му. Той дръпна рязко главата ѝ. Тя се спъна. Онзи я дръпна отново. Болката беше изключителна, но не можеше да се сравни с ужаса ѝ. Искаше ѝ се да изпищи. Имаше нужда да изпищи. За съжаление, гърлото ѝ бе запушено от онова, дето ѝ предстоеше. Змията щеше да я отведе някъде другаде с вана си. Някъде на спокойствие. На ужасно място, от което вероятно никога вече нямаше да си тръгне.
— Не… — замоли го Клеър. — Моля те… недей… недей…
Похитителят я пусна, ала не защото го бе помолила. Завъртя се с насочен напред нож. Пол се беше изправил. Бягаше срещу тях. Издаде гърлен звук и се хвърли към крадеца.
Всичко се случи много бързо. Прекалено бързо. Нямаше повторения, на които Клеър да проследи всяка милисекунда от нападението на съпруга си.
Пол Скот можеше да надбяга мъжа без никакъв проблем или да реши уравнение, преди онзи да е успял да подостри молива си, но противникът му знаеше нещо, което той не беше учил в университета: как да се бие с нож.
Разнесе се свистене, когато острието проряза въздуха. Клеър очакваше да чуе много повече звуци: мляскащ звук, когато изкривеният като кука връх прободе кожата на Пол. Скърцащ звук, когато назъбеният ръб среже ребрата му. Стържещ звук, когато острието отдели сухожилия и хрущяли.
Пол сложи ръце на стомаха си. Седефената дръжка на ножа стърчеше между пръстите му. Той залитна към стената, устата му беше отворена, а очите му се бяха разширили почти комично. Носеше тъмносиния си костюм на „Том Форд“, който му беше тесен в раменете. Клеър имаше намерение да отпусне малко шева, но вече бе прекалено късно, защото сакото беше пропито с кръв.
Пол погледна към ръцете си. Острието бе потънало чак до дръжката, точно между пъпа и сърцето. Синята му риза се напои с кръв. Изглеждаше шокиран. Двамата бяха шокирани. Планираха да си устроят ранна вечеря, за да отпразнуват успешното избавление на Клеър от наказателноправната система, а не да кървят до смърт в студена, влажна уличка.
Тя долови стъпки. Змията бягаше. Пръстените и бижутата им дрънкаха в джоба му.
— Помощ — опита се да извика Клеър, ала думите ѝ излязоха като шепот, бяха толкова тихи, че едва успя да чуе гласа си. — Ппомощ — запелтечи. Кой ли можеше да им помогне? Пол бе този, който винаги осигуряваше помощта. Пол се грижеше за всичко.
Досега.
Съпругът ѝ се плъзна по тухлената стена и падна тежко на земята. Клеър коленичи до него. Ръцете ѝ се движеха трескаво, но не знаеше къде да го докосне. Обичаше го вече осемнайсет години. Осемнайсет години споделяше леглото му. Полагаше длан на челото му, за да проверява дали има температура, попиваше лицето му, когато беше болен, целуваше устните, бузите, клепачите му, дори веднъж го зашлеви от яд, а сега нямаше представа къде да го докосне.
— Клеър.
Гласът на Пол. Познаваше гласа му. Тя се приближи. Уви ръце и крака около него. Придърпа го до гърдите си. Притисна устните си от едната страна на главата му. Усети как топлината напуска тялото му.
— Пол, моля те. Оправи се. Трябва да се оправиш.
— Добре съм — отвърна съпругът ѝ и като че ли наистина беше така за момент. Започна да трепери от краката нагоре и само след миг вече се тресеше целият. Зъбите му тракаха. Клепачите му потрепваха.
— Обичам те — каза Пол.
— Моля те — прошепна Клеър и зарови лице във врата му. Помириса афтършейва му. Усети малко брада, която бе пропуснал със самобръсначката си тази сутрин. Където и да го докоснеше, кожата му беше много, много студена. — Моля те, не ме оставяй, Пол. Моля те.
— Няма — обеща ѝ той.
Но въпреки това я напусна.
Втора глава
Лидия Делгадо се загледа в морето от мажоретки в салона и изрече мълчалива благодарствена молитва, че дъщеря ѝ не беше една от тях. Не че имаше нещо против мажоретките. Все пак беше на четиресет и една. Дните, когато ги мразеше, отдавна бяха минали. Сега мразеше майките им.
— Лидия Делгадо! — Минди Паркър винаги поздравяваше, като използваше първото име и фамилията и победоносно натъртваше в края, сякаш казваше: „Вижте ме колко съм умна, знам целите имена на всички ви!“.
— Минди Паркър — отвърна Лидия с няколко октави по-ниско. Не можеше да се промени. Винаги беше контра.