— Първият мач за сезона! Мисля, че момичетата ни наистина имат шанс тази година!
— Абсолютно — съгласи се Лидия, макар на всички да им беше ясно, че щеше да е касапница.
— Както и да е. — Минди изнесе напред левия си крак, вдигна ръце над главата, след което се наведе към пръстите на краката си. — Трябва да получа разрешението за Дий подписано.
Лидия се възпря точно преди да попита какво разрешение.
— Ще ти го донеса утре.
— Фантастично! — Минди изпусна огромно количество въздух, докато се изправяше. С нейните свити устни и обратна захапка, приличаше на разгневен френски булдог. — Не искаме Дий да се чувства пренебрегната. Гордеем се изключително много с нашите стипендианти.
— Благодаря ти, Минди. — Лидия лепна изкуствена усмивка на лицето си. — Жалко е, че се налага да е умна, за да влезе в „Уестърли“, вместо да има много пари.
Минди лепна собствена изкуствена усмивка на своето.
— Добре, сладка моя. Ще чакам разрешението утре сутринта. — Тя стисна рамото на Лидия и подскочи към пейките, където се намираха другите майки. Или Майките, както ги наричаше в себе си, защото наистина се опитваше да не използва думата „кучки“.
Лидия обходи с очи баскетболния терен, търсеше дъщеря си. В миг я обзе паника, която едва не накара сърцето ѝ да спре, но после забеляза Дий в един ъгъл. Говореха си с Бела Уилсън, най-добрата ѝ приятелка, и си подаваха баскетболна топка.
Нима тази млада жена действително беше дъщеря ѝ? Преди две секунди Лидия ѝ сменяше памперса, обърна главата си за момент и когато погледна отново, Дий бе станала на седемнайсет. След по-малко от десет месеца щеше да отиде в колеж. За неин ужас, вече бе започнала да опакова багажа си. Куфарът в килера на дъщеря ѝ беше толкова претъпкан, че ципът не можеше да се затвори до края.
Лидия бе пропъдила сълзите си, защото не беше нормално за зряла жена да плаче за един куфар. Вместо това си помисли за разрешението, което Дий не ѝ бе дала да подпише. Вероятно отборът щеше да ходи на специална вечеря и дъщеря ѝ се притесняваше, че майка ѝ няма да може да поеме разноските. Тя не разбираше, че не бяха бедни. Да, в началото имаха проблеми, докато Лидия се опитваше да развие бизнеса си с кучета, но вече принадлежаха към типа солидна средна класа, с което мнозина не биха могли да се похвалят.
Просто не бяха толкова богати, колкото семействата на децата в „Уестърли“. Повечето родители от този сой лесно можеха да си позволят трийсет хилядарки на година, за да изпратят хлапето си в частно училище. Можеха да отидат да карат ски в Тахо за Коледа или да си наемат чартърни полети до Карибите. Въпреки че Лидия не бе в състояние да осигури тези неща на Дий, би могла да ѝ плати ходенето в „Чопс“ и шибаната пържола.
Разбира се, щеше да намери не толкова враждебен начин, за да обясни това на дъщеря си.
Лидия бръкна в дамската си чанта и извади пакет картофен чипс. Солта и мазнината ѝ даряваха моментален прилив на спокойствие, все едно слагаше два ксанакса под езика си. Тази сутрин, докато си обличаше анцуга, си обеща, че ще отиде във фитнеса, и наистина бе отишла близо до него, тъй като имаше „Старбъкс“ на паркинга. Денят на благодарността наближаваше. Времето беше смразяващо студено. Днес Лидия си бе дала почивка. Заслужаваше да започне деня си с тиквено-карамелено лате. А и кофеинът щеше да ѝ е от полза. Чакаха я толкова много неща, с които трябваше да се занимае преди мача на Дий. Да напазарува от хранителния магазин, от магазина за храна за домашни любимци, да се отбие в аптеката, в банката, да се прибере и да остави всички покупки, да излезе отново по обяд, за да посети фризьорката си — тъй като беше прекалено стара за обикновено подстригване, се налагаше да премине през досадния процес на боядисване на сивите косми в русата ѝ коса, та да не прилича на по-малката братовчедка на Круела Девил. А имаше и други косми, които изискваха обслужване.
Пръстите на Лидия се допряха до горната устна. Кожата ѝ започна да пари от солта.
— Исусе Христе — измърмори тя, защото бе забравила, че днес ѝ махаха мустака и момичето беше използвало някакъв нов астрингент, предизвикал сериозен обрив на устната ѝ, така че вместо с един-два останали косъма сега разполагаше с цял червен мустак.
Можеше да си представи как Минди Паркър съобщава това на другите Майки: „Лидия Делгадо! Мустаков обрив!“.
Тя натъпка нова шепа чипс в устата си. Задъвка звучно, без да се тревожи за трохите по блузата си. Не ѝ пукаше, че Майките можеха да я видят как нагъва въглехидрати. Имаше времена, когато се стараеше доста повече. Това беше, преди да чукне четирийсетте.