Диета със сокове. Постене. Диета без сокове. Плодова диета. Яйчена диета. Диетата на Кървс. Физическо натоварване. Пет минути кардио. Три минути кардио. Диета „Южен бряг“. Диетата на Аткинс. Палео диета. Фитнес и танци. Килерът на Лидия съдържаше същински иБей от провали: зумба обувки, маратонки, туристически обувки, цимбали за танцуване и прашки, които така и не стигнаха до курса по танци на пилон, на който обеща да я заведе една от клиентките ѝ.
Лидия знаеше, че е с наднормено тегло, но действително ли беше дебела? Или просто бе нормално дебела за „Уестърли“? Определено не беше слаба. Освен през краткия период в края на тийнейджърските си години и малко след като навърши двайсет, през целия си живот се беше борила с пълнеенето.
Тази бе мрачната истина, стаена зад изгарящата омраза към Майките: не можеше да ги понася, защото не можеше да бъде като тях. Обичаше картофен чипс. Обичаше хляб. Живееше за едно хубаво кексче… или три. Нямаше време за треньор, нито да посещава часове по пилатес. Трябваше да ръководи бизнес. Беше самотна майка. Имаше приятел, който също изискваше обслужване. Не само това, ами и работеше с животни. Не беше лесно да изглеждаш бляскава, след като си се занимавала с аналните жлези на мърляв дакел.
Пръстите на Лидия опипаха празното дъно на пакета чипс. Почувства се ужасно. Не искаше да яде чипс. След първата хапка вече не усещаше вкуса в устата си.
Зад нея Майките избухнаха в овации. Едно от момичетата правеше поредица от предни кълба по пода на салона. Движенията му бяха грациозни, перфектни и много впечатляващи, докато не вдигна ръце на финала и Лидия не осъзна, че тя не беше мажоретка, а майка на мажоретка.
Майка на мажоретка.
— Пенелопи Уорд! — изрева Минди Паркър. — Покажи им, момиче!
Лидия простена, търсейки нещо друго за ядене в дамската си чанта. Пенелопи се беше насочила право към нея. Изтупа трохите от блузата си и се опита да измисли нещо, което да не е оцветено с ругатни.
За щастие, Пенелопи бе спряна от треньор Хенли.
Лидия изпусна дълга въздишка на облекчение. Извади телефона си от чантата. Имаше шестнайсет имейла от училищния бюлетин, повечето от тях свързани с плъзналите наскоро въшки сред началните класове. Докато ги четеше, се получи ново съобщение от директора, който обясняваше, че няма начин да се разбере от кого е тръгнала тази пандемия, и молеше родителите да престанат да питат кое дете е виновно.
Лидия изтри всички имейли. Отговори на няколко съобщения от клиенти, които искаха среща с нея. Провери спама си, за да се увери, че разрешението за Дий не е попаднало случайно там. Не беше. Написа имейл на момичето, дето нае да ѝ помага за документацията, и отново го помоли да попълни картата с отработените часове, което ѝ се струваше доста лесно за помнене, тъй като по този начин се изчисляваше заплащането му, но детето бе отгледано от обсебваща майка и забравяше дори да си завърже връзките на обувките, ако на тях не беше лепната бележка с усмихнато личице и думите: ЗАВЪРЖИ СИ ВРЪЗКИТЕ НА ОБУВКИТЕ. С ОБИЧ, МАМА. П.П.: ГОРДЕЯ СЕ С ТЕБ!
Не беше честно да мисли така. Лепящите листчета не бяха нещо непознато при отглеждането на собствената ѝ дъщеря. В своя защита можеше да каже, че кръженето над Дий се дължеше на желанието ѝ да я свикне да се справя сама. НАУЧИ СЕ ДА ИЗХВЪРЛЯШ БОКЛУКА ИЛИ ЩЕ ТЕ УБИЯ. С ОБИЧ, МАМА. Само да имаше кой да я предупреди, че възпитанието в дух на независимост ще доведе до неподозиран набор от проблеми, като да намери претъпкан куфар в килера ѝ цели десет месеца, преди да отиде в колеж.
Лидия прибра телефона си в дамската чанта. През това време видя как Дий подава топката на Ребека Тисълуейт, бледо британче, което нямаше да успее да улучи даже някой да навреше лицето му в коша. Усмихна се на щедростта на дъщеря си. На нейната възраст Лидия оглавяваше една наистина ужасна бунтарска момичешка група и я заплашваше изключване от гимназията. Дий беше в отбора по дебати. Кандидатства в YMCA3. Освен това бе добродушна, великодушна и адски интелигентна. Нюхът ѝ към детайлите беше поразителен и особено дразнещ по време на спорове. Дори в съвсем ранна възраст имаше рядката способност да имитира всичко, дето чуеше — особено ако бе произнесено от Лидия. Затова я наричаха Дий4, а не използваха красивото име, което майка ѝ бе написала в акта ѝ за раждане.
— Господий боже! — крещеше някога сладкото ѝ момиченце и размахваше ръчички и крачета от детското си столче. — Госпо-Дий боже! Госпо-Дий боже!
Сега, като се замислеше, май не трябваше да ѝ показва, че това е забавно.
— Лидия? — Пенелопи Уорд беше вдигнала пръст, сякаш да я накара да почака. На мига Лидия погледна към вратите. В този момент обаче чу кикотещите се Майки зад гърба си и осъзна, че е хваната в капан.