— Заключих Доктора — прошепна тя. — Гледай да не чуе гласа ти. Какво правиш тук?
Той облещи очи при новината за божеството, затворено в търбуха на автолета, и също зашепна:
— Пратиха ме да видя къде е той. Каза, че идва веднага след нас.
— Е, няма да дойде. А аз заминавам.
Той кимна.
— Разбира се, довиждане, Млада кръв.
— Довиждане. — Тя се усмихна. — Няма да забравя помощта ти.
Андрю се загледа в очите й и на лицето му се изписа обожанието, което обикновено предизвикваше едно красиво лице.
— Аз също няма да те забравя.
— Не ме гледай така.
— Как така, Толи?
— Като че съм бог. Ние всички сме хора, Андрю.
Той впи очи в земята и замислено кимна.
— Зная.
— При това не сме идеални, някои от нас са дори по-лоши, отколкото можеш да си представиш. От дълго време насам причиняваме нещо ужасно на твоите хора. Използваме ви.
Той вдигна рамене.
— Какво можем да направим? Вие имате такава власт.
— Да, така е. — Тя взе ръката му. — Но вие не спирайте да правите опити да минете покрай малките хора. Истинският свят е огромен. Може да успееш да стигнеш толкова далече, че Извънредните да се откажат да те търсят. А аз ще се опитам… — Тя не довърши обещанието си. Какво ли всъщност искаше да се опита?
Върху лицето на Андрю грейна усмивка и той протегна ръка да пипне татуировката й.
— Сега си газирана.
Тя кимна и преглътна сухо.
— Ние ще те чакаме, Млада кръв.
Толи примигна, после мълчаливо го прегърна. След това се вмъкна в автолета и стартира роторите. Когато воят им набра сила, птиците, накацали по поляната, се разлетяха във всички посоки, подплашени от рева на божията машина. Андрю отстъпи назад.
Колата се издигна при първото докосване на контролното табло и мощният тласък я разтресе. Вятърът от перките яростно превиваше върхарите на околните дървета, но колата се издигаше стабилно и се подчиняваше на всяка нейна команда.
Когато автолетът се издигна над дърветата, Толи погледна надолу и видя Андрю да маха с ръка, а в кривата му усмивка, оголила липсата на няколко зъба, имаше надежда. Толи знаеше, че рано или късно ще трябва да се върне: вече нямаше избор. Някой трябваше да помогне на тези хора да избягат от резервата и те не можеха да разчитат на друг, освен на Толи.
Тя въздъхна. Поне едно нещо не се променяше в нейния живот: той от ден на ден ставаше все по-сложен и объркан.
Руините
Толи стигна руините, докато слънцето все още се издигаше над хоризонта и, пробивайки ниските облаци, багреше водата в розово.
Тя обърна машината на север в бавен и широк завой. Както и очакваше, тази извънградска кола имаше неприятния навик да изпълнява всяка нейна команда. Първият й завой беше толкова остър, че удари главата си в страничното стъкло. Сега обаче зави много по-предпазливо.
Когато колата се спусна по-ниско, тя зърна покрайнините на Ръждивите руини. Разстоянието, което би й отнело цяла седмица, ако върви пеша, сега беше преодоляно за по-малко от час. Когато змиевидната форма на старото скоростно влакче се очерта на фона на зеленината, тя направи вираж и насочи машината към вътрешността.
Кацането беше лесно. Толи просто дръпна лоста, предвиден да се използва от деца в извънредни случаи, ако пилотът получи сърдечен пристъп или внезапно почине. Машината веднага спря и започна да се спуска. Толи беше избрала подходящо равно място — едно от многобройните бетонни полета, построени от ръждивите, за да паркират наземните си коли.
Машината кацна върху проядената от бурени площадка и Толи едва дочака да усети твърда почва, за да отвори вратата. Ако учените бяха открили Доктора и бяха подали сигнал за тревога, Извънредните със сигурност вече я търсеха. Затова колкото по-далече е от откраднатия автолет, толкова по-добре.
Острите върхове на кулите се издигаха право пред Толи, а най-високата беше поне на час път пеша. Пристигаше цели две седмици по-късно от останалите. Но въпреки това се надяваше да не са я изоставили, или поне да намери някакво съобщение.
Зейн със сигурност я чака в най-високата сграда, отказал да тръгне, докато все още има и най-малка надежда.
Стига бягството да не е дошло твърде късно за него.
Толи метна раницата през рамо и пое напред.