Разбитите и разрушени улици гъмжаха от призраци.
Толи почти не беше вървяла пеша из града на ръждивите досега. Винаги прелиташе отгоре на своя сърф — най-малко десет метра от земята — избягвайки овъглените коли по улиците. В последните дни от цивилизацията на ръждивите една изкуствено създадена епидемия плъзнала по света. Нейна жертва обаче не били човешките същества или животните, а нефтът — заразата се възпроизвеждала в резервоарите за гориво на наземните коли и самолетите, постепенно превръщайки петрола в нестабилна субстанция. Заразеният от тази нова чума петрол се възпламенявал при досег с кислород, а димът от пламналите пожари разнасял спорите на бактерията из нови резервоари и нефтени находища, докато не била поразена всяка машина на ръждивите по света.
Оказва се, че ръждивите изобщо не са обичали да ходят пеша. Дори след като разбрали какво е действието на новата чума, паникьосаните граждани наскачали в странните си наземни возила с гумени колела, опитвайки се да избягат далече от градовете, сред дивото. Ако се вгледаше по-внимателно в прозорците на купищата катастрофирали из разбитите улици коли, Толи можеше да различи разпадащите се скелети по седалките. Единици били разумните хора в онези смутни времена, които тръгнали пеша и били достатъчно силни да преодолеят изчезването на техния свят. Което и да е създал петролната чума, той много добре е познавал слабото място на ръждивите.
— Леле, ама и вие сте били големи глупаци — мърмореше тя покрай прозорците на колене, но това не променяше зловещата картина вътре. Няколко по-запазени черепи отвърнаха на погледа й с празно изражение.
Колкото по-навътре в града навлизаше, толкова по-високи ставаха сградите, а стоманените им конструкции се надигаха като скелети на гигантски изчезнали същества. Толи избра един заобиколен път по малките криви улички, оглеждайки се за най-високата сграда в руините. Не беше трудно да я види от борда на автолета, но погледнат от земята, градът приличаше на заплетен лабиринт.
Не след дълго, излизайки иззад поредния завой, тя я видя — буци стар бетон по извисяваща се конструкция от стоманените греди и кухи прозорци, вперени в нея, през което се виждаха нащърбени парчета небе. Това определено беше сградата, която търсеше — Толи си спомни как Шай я заведе чак на върха още първия път, когато двете заедно дойдоха в Ръждивите руини. Сега обаче трябваше да се справи с един нов проблем.
Как да стигне на върха.
Вътрешността на сградата отдавна беше изгнила и порутена. Нямаше нито стълбища, нито запазени етажи. Стоманената конструкция беше идеална за магнитните левитатори на сърфовете, но сам човек трудно можеше да я изкачи без сериозно алпинистко оборудване. Ако Зейн или новите мъгляни бяха оставили съобщение за Толи, то щеше да е горе на върха и нямаше как да стигне до него.
Толи се стовари на земята, почувствала внезапна умора. Това тук приличаше на кулата от нейните сънища, без стълби или асансьор, а тя беше изгубила ключа — в случая своя сърф. Единственото, за което се сещаше, беше да се върне при откраднатата кола и да се издигне с нея догоре. Може да успее да я доближи достатъчно до сградата, но кой щеше да я задържи стабилна във въздуха, докато тя се прехвърли на стоманената рамка?
За хиляден път Толи съжали, че сърфът й беше потънал в реката.
Вдигна очи към кулата. Ами ако горе няма никой? Какво щеше да стане, ако след целия този път се окаже, че Толи Янгблъд е пак сама?
Тя се изправи и се провикна с цяло гърло:
— Е-е-ей!
Ехото отекна сред руините, вдигайки ято птици от един далечен покрив.
— Ей! Аз съм!
Но ехото беше единственият отговор. Гърлото на Толи пламна от викане. Най-накрая коленичи, за да извади сигналната ракета от раницата си. Нейният пламък щеше ясно да се види сред сенките на продънените сгради.
Изтегли стартера на ракетата и пламъкът лумна със съскане, дръпна го далече от лицето си и отново извика:
— Това съм а-а-а-аз. Толи Янгблъд!
Нещо се мерна в небето над нея.
Толи примигна, за да прогони белите петна, които играеха пред очите й след възпламеняването на ракетата, и се взря в яркото синьо небе. Някаква тъмна форма се откъсна от върха на сградата и бавно започна да наедрява.
Долната страна на въздушен сърф. Някой се спускаше надолу!
Толи хвърли ракетата върху купчина камъни и сърцето й заблъска в гърдите, когато си даде сметка, че няма представа кой идва към нея. Как можа да постъпи толкова глупаво! Там горе можеше да е всеки. Ако Извънредните са заловили някои от кримитата и са ги принудили да говорят, те вече знаеха, че това е уговореното място за среща и всичко преживяно досега щеше да е напразно.