Тя се опита да се успокои. Това все пак беше сърф, и то само един. Ако Извънредните са чакали в засада, досега да са я наобиколили от всички страни с автолетите си.
Каквото и да става от тук нататък, нямаше за кога да се паникьосва. Така и така не можеше да избяга. Оставаше й единствено да стои и да чака.
Сигналната ракета догаряше със съскане, докато сърфът бавно се спускаше, придържайки се плътно до металната конструкция на сградата. Веднъж — два пъти на Толи й се стори, че зърва лице, което надничаше през ръба на дъската, но на фона на ясното небе не можа да различи чертите му.
Когато сърфът беше само на десетина метра над нея, тя отново събра кураж и извика:
— Е-хей! — Викът прозвуча пресеклив и неуверен в собствените й уши.
— Толи! — извика някой в отговор, познат глас.
Сърфът се приземи край нея и тя видя насреща си едно абсолютно грозно лице: твърде високо чело, крива усмивка, белег, който пресичаше с бяла линия едната вежда. Толи се взираше, примигвайки в мрака на разрушения град.
— Давид? — тихо каза тя.
Лица
Той също не откъсваше очи от нея.
Дори да не беше извикала името му, Давид познаваше нейния глас. Пък и нали нея беше чакал, още при първия вик вече е знаел кой стои долу. Но сега я гледаше втренчено, защото виждаше пред себе си друг човек.
— Давид — повтори тя, — това съм аз.
Той кимна, все още неспособен да пророни и дума. Но не обичайното благоговение пред красотата връзваше езика му — Толи го разбра веднага. Погледът му трескаво я изучаваше, изглежда се опитваше да открие нещо, което операцията е съхранила от предишните й черти, но изражението му оставаше разколебано и малко тъжно.
Дейвид беше по-грозен, отколкото си го спомняше. Нейният грозен принц от сънищата също имаше непропорционални черти, но не толкова криви и несъразмерни, а неоперираните му зъби не бяха толкова неравни и лишени от блясък. Дефектите, разбира се, не бяха чак толкова големи като при Андрю. Той не изглеждаше по-зле от Сузи или Декс, градски деца, отрасли с хапчета за почистване на зъбите и крем против слънчево изгаряне.
Но това беше Давид, в края на краищата.
Въпреки времето, прекарано сред хората от селото, някои от които беззъби и покрити с белези, неговото лице истински я потресе. Не защото беше противно — не — а защото той просто не беше забележителен, с нищо не правеше впечатление.
Това не беше грозният принц. Беше просто един грозен.
Но най-странното бе, че въпреки това дълго потисканите спомени я връхлетяха с всичка сила. Това пред нея беше Давид, който я научи как да накладе огън, как да чисти и готви риба, как да се ориентира по звездите. Бяха се трудили рамо до рамо, бяха пътували само двамата в продължение на седмици и заради него Толи реши да загърби живота си в града и да остане в Мъглата — навремето искаше да бъде с него завинаги.
Всички тези спомени бяха оцелели някак дори след операцията, скрити дълбоко в паметта й. Но животът й сред красивите изглежда я беше променил много по-дълбоко тя го възприемаше съвсем различно сега; сякаш това пред нея вече не е същият Давид.
Дълго време никой от двамата не проговори.
Най-накрая той се изкашля, за да прочисти гърлото си.
— Мисля, че трябва да тръгваме. Понякога пращат патрули по това време на деня.
Тя сведе поглед.
— Добре.
— Преди това обаче трябва да направя нещо. — Той измъкна от джоба си някакъв уред, подобен на жезъл и го прокара по нея. Уредът не издаде нито звук.
— Значи по мен няма бъгове — каза тя.
Той повдигна рамене.
— Трябва да сме предпазливи. Нямаш ли сърф?
Тя поклати глава.
— Повредих го при бягството.
— Леле. Доста усилия трябват, за да повредиш един сърф.
— Падането беше доста отвисоко.
Той се усмихна.
— Ето, това вече е старата Толи. Знаех, че рано или късно ще се появиш. Мама предполагаше, че… — Той не довърши.
— Добре съм. — Тя вдигна очи към него, колебаейки се какво още да каже. — Благодаря, че ме изчака.
Пътуваха с неговия сърф. Сега Толи беше по-висока от Давид, затова стоеше зад него, обхванала кръста му с ръце. Заряза противоударните гривни преди дългия поход с Андрю Симпсън Смит, но сензорът все още беше окачен на пъпа й, сърфът се нагаждаше според центъра на тежестта й и компенсираше допълнителното натоварване. Въпреки това отначало се движеха бавно.