Тялото на Давид, начинът, по който се накланяше при завоите, всичко беше до болка познато — даже неговият мирис събуди куп стари спомени. (Толи дори не искаше да си помисли на какво мирише тя самата, но това като че ли не му правеше впечатление.) Поразително беше колко много неща помни; изглежда спомените й са чакали някъде само той да се появи и сега, когато беше близо до него, се изливаха като пълноводен поток. Докато летяха и той от време на време се обръщаше, за да я погледне, цялото й същество копнееше да го прегърне още по-силно. Щеше й се някак да заличи тъпите празноглави мисли на красива, които първи й дойдоха наум, когато го погледна.
Но дали единствената причина за тази първа реакция беше, че той е грозен? Май всичко останало също се беше променило.
Толи си даваше сметка, че рано или късно ще трябва да попита за останалите, особено за Зейн. Но сега не можеше да поизнесе името му, не беше способна да говори изобщо.
Дори да стои на сърфа заедно с Давид вече й идваше в повече.
Все още се питаше защо Крой й донесе лекарството. В писмото до самата себе си тя нито за миг не допускаше, че някой друг, а не Давид ще я спаси. Нали той беше принцът от сънищата й, в края на краищата!
Дали още й беше гневен, че предаде Мъглата? Дали я винеше за смъртта на баща си? В нощта, когато призна всичко на Давид, тя тръгна към града, за да се предаде, да стане красива и да тества лекарството. Така и не успя да му каже колко много съжалява. Двамата дори не успяха да се сбогуват.
Но ако Давид я мразеше, защо тогава именно той я чакаше в руините? Не Крой, нито Зейн — а Давид. Главата й се замая, сякаш отново беше с красив ум, но този път липсваше хубавата страна.
— Не е далече — обади се Давид. — Около три часа, при условие че летим в тандем.
Тя нищо не каза.
— Не съобразих да взема още един сърф. Трябваше да се сетя, че може и да нямаш своя дъска, щом ти отне толкова време да стигнеш дотук.
— Съжалявам.
— Не е толкова страшно. Просто се налага да летим по-бавно.
— Не. Съжалявам за онова, което направих. — Тя пак замълча. Думите я изтощаваха.
Той спря сърфа между два издигащи се към небето огромни къса метал и бетон и те останаха дълго така, в мълчание, докато Давид гледаше някъде встрани. Тя опря буза на рамото му и усети, че очите й започват да смъдят.
Най-накрая той наруши мълчанието.
— Мислех си, че ще знам какво да кажа, когато те видя, но…
— Беше забравил за новото ми лице, нали?
— Всъщност не бях забравил. Но не мислех, че ще си толкова… не ти.
— Аз също — каза Толи и чак тогава си даде сметка, че думите й нямат никакъв смисъл за него. Лицето на Давид си оставаше непроменено, все пак.
Той внимателно се извърна към нея и докосна веждата й. Толи се насили да го погледне в лицето, но не успя. Усещаше само как пулсира татуировката й под пръстите му.
Тя се усмихна.
— О, това ли те притеснява? Това е просто приумица на кримитата, за да се разбира кой е газиран.
— Да, татуировка, свързана с пулса ти. Казаха ми. Но не можех да си я представя. Толкова е… особена.
— Отвътре обаче съм си същата.
— И на мен така ми се струва сега, като летим заедно. — Той се обърна към носа на сърфа и наклони дъската, за да полетят отново.
Толи го прегърна още по-силно, нямаше желание той пак да се обръща с лице към нея. И без това й беше достатъчно трудно, че да се обърква допълнително, когато зърне лицето му. Той сигурно също нямаше желание да гледа нейното лице, продукт на града с големи очи и движеща се татуировка. Всичко с времето си.
— Кажи, Давид, защо ти не ми донесе лекарството?
— Нещата се объркаха. Канех се да дойда за теб, когато се върна.
— Да се върнеш ли? Откъде?
— Бях далече, на разузнаване в друг град и се опитвах да привлека още грозни към нас, когато Извънредните нападнали. Започнали да претърсват руините за нас. — Той взе ръката й и я притисна към гърдите си. — Мама реши да се отдалечим от града за известно време. Затова живяхме в дивото.
— И ме зарязахте в града? — каза с въздишка тя. — Мади едва ли се е притеснила особено. — Толи продължаваше да таи съмнения, че майката на Давид все още я вини за всичко — за края на Мъглата и за смъртта на Аз.