— Тя нямаше избор — възпротиви се Давид. — Никога преди не са идвали толкова много Извънредни. Стана прекалено опасно да останем в руините.
Толи тежко въздъхна, припомняйки си разговора с д-р Кейбъл.
— Май напоследък „Извънредни ситуации“ пак набират сили.
— Но аз не съм те забравил, Толи. Накарах Крой да се закълне, че ще ти отнесе хапчетата и писмото, ако нещо се случи с мен, за да съм сигурен, че ще имаш шанс да се измъкнеш. Когато започнали да претърсват Новата Мъгла, той преценил, че може би дълго време няма да се върнем в руините и се промъкнал в града.
— Ти си му казал да дойде?
— Разбира се. Той беше моята резерва и помощник. Никога не бих те оставил там сама, Толи.
— О! — Отново й се зави свят, сякаш сърфът се спускаше спираловидно към земята като перце на вятъра. Тя затвори очи и още по-здраво се вкопчи в Давид, най-после усети неговото живо, реално присъствие, което беше по-въздействащо, от който и да е спомен. Толи почувства, че нещо в нея утихна и се успокои, изчезна някаква тревога, за която дори не беше подозирала, че съществува. Мъката и страданието в сънищата й бяха се смесили с безпокойството, че Давид я е изоставил, всичко сякаш вървеше наопаки като в старите истории, където писмото пристига прекалено късно, или пък е пратено по погрешка на друг човек, затова номерът беше да не бързаш да се самоубиваш.
Както най-после се разбра, Давид е искал лично да дойде при нея.
— Но ти, разбира се, не беше там сама — тихо продължи той.
Цялото тяло на Толи се скова. Естествено, досега той трябва да е разбрал за Зейн. Как обаче тя щеше да обясни, че е забравила Давид? Това едва ли би минало като извинение пред повечето хора, но той знаеше за мозъчната аномалия — благодарение възпитанието на родителите си беше наясно какво е да имаш красив ум. Значи щеше да разбере.
В реалния живот обаче нещата никога не са толкова прости. Защото в края на краищата Толи не беше забравила Зейн. Тя и сега можеше да опише всеки детайл от красивото му лице, измъчено и уязвимо, помнеше блясъка в златните му очи, точно преди да скочи от балона. Целувката му й даде сила да открие хапчетата; именно той сподели лекарството с нея. Тогава какво се очакваше да обяснява сега?
Най-лесно беше да каже:
— Как е той?
Давид вдигна рамене.
— Не е в най-добрата си форма. Но пък и не е чак толкова зле, като се замислиш. Извади късмет, че това не се случи на теб, Толи.
— Значи лекарството е опасно, така ли? И не действа на някои хора?
— Лекарството действа безпогрешно. Всички от твоите хора вече го изпиха и се чувстват прекрасно.
— Но главоболието на Зейн…
— Не е само главоболието. — Той въздъхна. — По-добре е мама да ти обясни всичко.
— Но какво… — Толи замълча и не довърши въпроса. Не можеше да вини Давид, че не иска да говори за Зейн. В края на краищата тя получи отговор на всички свои незададени въпроси. Останалите кримита бяха успели да стигнат дотук и се бяха свързали с мъгляните; Мади можеше да помогне на Зейн; бягството беше минало по план. И сега, когато и Толи пристигна в руините, всичко се подреждаше чудно, направо екстра.
— Благодаря ти, че ме изчака — повтори тя, притихнала.
Той не отговори и през останалата част от полета повече не се погледнаха.
Овладяване на щетите
Пътят към убежището на новите мъгляни се виеше над потоците и старите железопътни трасета, където имаше достатъчно метал, за да държи сърфа във въздуха. Най-накрая се издигнаха над малка планина, далече отвъд пределите на Ръждивите руини. Магнитните левитатори на сърфа следваха плътно останките на разбитите релси от някогашна трамвайна линия, водеща към огромен напукан от времето бетонен купол, който се издигаше на фона на небето.
— Какво е това място? — попита Толи с пресипнал след тричасовото мълчание глас.
— Обсерватория. Под този купол е имало голям телескоп. Ръждивите обаче са го преместили, когато въздухът над града станал прекалено мръсен.
Толи беше виждала снимки на индустриални пушеци и дим, които закриваха небето — доста такива примери им показваха в училище — но и беше трудно да си представи, че ръждивите са успели да променят цвета на небето. Тя поклати глава. Изглежда всичко, което учителите им бяха говорили за ръждивите и което на времето и се струваше доста преувеличено, накрая се оказваше истина.