Температурата чувствително се понижи, докато се издигаха над склона на планината, а следобедното небе беше чисто като кристал.
— Когато учените вече не можели да наблюдават звездите, в обсерваторията започнали да идват само туристи — продължи Давид. — Затова са и трамвайните линии. Разполагаме с достатъчно трасета за сърфовете, ако се наложи да се изнесем бързо, освен това имаме видимост на километри разстояние във всяка посока.
— Нещо като форт „Мъглата“, значи?
— Нещо такова. Ако Извънредните все пак успеят да ни открият, поне ще имаме шанс.
Изглежда някой от патрулите беше ги забелязал още докато летяха — откъм купола взеха да прииждат хора, щом сърфът се приземи. Толи разпозна някои от новите мъгляни — Крой, Райд и Мади, заедно с неколцина грозни, които не беше виждала, и двайсетина кримита, присъединили се към тяхното бягство.
Търсеше в тълпата лицето на Зейн, но той не се виждаше никъде.
Толи скочи от сърфа и се втурна да прегърне Фаусто. Той се ухили насреща й и от будното му изражение тя се досети, че вече беше взел лекарството. Вече не просто беше газиран, а най-после излекуван.
— Толи, ти смърдиш — отбеляза той, все още ухилен.
— А, да. Дълго пътуване. Дълга история.
— Знаех си, че ще се справиш. Ами къде е Перис?
Тя пое дълбоко студения планински въздух.
— Май го е хванало шубето, а? — продължи Фаусто, още преди тя да успее да отговори. Когато Толи кимна, той допълни: — Винаги съм знаел, че така ще стане.
— Заведа ме при Зейн.
Фаусто се обърна и посочи обсерваторията. Останалите се тълпяха около тях, но изглеждаха леко отвратени от нейния мърляв вид и миризмата на дълго некъпано тяло. Кримитата отдалече я поздравяваха с добре дошла, но тя забеляза реакцията на грозните при появата на още едно красиво лице — ококориха очи, въпреки че видът и беше направо плачевен. Всичко се повтаряше неизменно, дори когато не те мислят за бог.
Толи спря, за да поздрави Крой.
— Досега не ми се удаде случай да ти благодаря.
Той повдигна едната си вежда.
— Няма нужда да ми благодариш. Ти постигна всичко сама.
Тя се намръщи, когато забеляза, че Мади я следи с особен поглед. Направи се, че не я вижда — точно сега не се интересуваше какво си мисли майката на Давид — и последва Фаусто към пропукания купол.
Вътре беше тъмно — няколко фенера висяха по края на огромната, отворена на върха полусфера, а тънък лъч ослепителна слънчева светлина струеше надолу през най-голямата пукнатина. Накладеният по средата огън хвърляше танцуващи сенки в мрака, а димът му лениво се издигаше нагоре и излизаше през отвора на купола.
Зейн лежеше със затворени очи край огъня върху купчина одеяла. Изглеждаше по-слаб дори от времето, когато гладуваха, за да се освободят от белезниците, а очите му бяха хлътнали в орбитите. Завивките бавно се надигаха и спускаха в ритъма на дишането му.
Толи преглътна мъчително.
— Но Давид каза, че той е добре.
— Състоянието му е стабилно — уточни Фаусто, — и като се имат предвид обстоятелствата, това е добре.
— Какви обстоятелства?
Фаусто безпомощно разпери ръце.
— Мозъкът му.
По тялото на Толи премина хлад и сенките в ъгълчетата на очите й леко се залюляха.
— Какво става с мозъка му? — тихо попита тя.
— Все искаш да експериментираш, нали, Толи? — разнесе се глас от тъмнината. — После Мади пристъпи в светлия кръг на огъня. Давид вървеше до нея.
Толи издържа стоманения й поглед.
— За какво говорите?
— Хапчетата, които ти пратих, трябваше да се вземат заедно.
— Зная. Но ние бяхме двама. — Толи следеше изражението на Давид. „А аз бях прекалено изплашена да го направя сама“, добави мислено тя, припомняйки си какъв ужас я обзе там, във „Валентино 317“.
— Трябваше да предвидя това — каза Мади и поклати глава. — Винаги има риск, когато оставиш една красива глава сама да се лекува.
— И какъв е този риск?
— Никога не съм ти обяснявала как действа хапчето, нали? — продължи Мади. — Нито как наночастиците премахват аномалията в мозъка. Те я атакуват по същия начин, както другите хапчетата лекуват рака.