— Тогава какво се е объркало?
— Когато са си изпълнили задачата, наночастиците не са спрели, а са продължили да се репродуцират, унищожавайки мозъка на Зейн.
Толи се обърна да погледне отново тялото под завивките. Дишането му беше толкова плитко, че движението на гръдния кош едва се долавяше.
Тя погледна Давид.
— Но ти каза, че лекарството действа отлично.
Той кимна.
— Така е. Останалите ти приятели се чувстват чудесно. Но двете хапчета са различни. Второто хапче, което ти си взела, е лек срещу лекарството. То предизвиква саморазрушение на наночастиците, след като са премахнали аномалията. Без него наночастиците на Зейн продължават да се репродуцират и да го изяждат лека-полека. Мама казва, че по някое време ще спрат, но не и преди да са причинили определени щети.
От ужас на Толи чак започна да й се гади и поривът да повърне стана още по-силен, щом си даде сметка за случилото се: то беше станало по нейна вина. Тя погълна хапчето, което щеше да спаси Зейн, лека срещу лекарството.
— Колко големи може да са щетите?
— Още не знаем — отговори Мади. — Разполагам с достатъчно стволови клетки, за да възстановя засегнатите участъци в мозъка, но връзките, които Зейн е създал между тези клетки, са безвъзвратно изгубени. В тези връзки се съхраняват спомените и двигателните умения, това е мястото, където се складират познанията. Сега някои части от мозъка му са като бял лист.
— Бял лист? Искате да кажете, че са изчезнали?
— Не, само няколко точки са увредени — обади се Фаусто. — Мозъкът му е способен да се възстанови, Толи. Неговите неврони създават нови връзки. Точно това се случва в момента. Затова са били и постоянните пристъпи на главоболие; въпреки това Зейн измина целия този път дотук съвсем сам и чак след това припадна.
— Не е за вярване, че е издържал толкова дълго — каза Мади, замислено поклащайки глава. — Според мен го е спасило това, че е гладувал. Като не е приемал храна, той е принуждавал и наночастиците да гладуват. Явно това ги е унищожило.
— Той все още може да говори и горе-долу е добре — добави Фаусто. После погледна надолу към Зейн. — Просто сега е малко уморен.
— Можеше сега ти да си в това състояние, Толи — тръсна глава Мади. — Шансът е бил петдесет на петдесет. Ти си изтеглила печелившия билет.
— Такава съм си аз. Малката мис Късмет — тихо каза Толи.
Нямаше как да не признае поне пред себе си, че това е самата истина. Двамата си разделиха хапчетата съвсем произволно, предполагайки, че са еднакви. Наночастиците сега можеха да разяждат нейния мозък вместо този на Зейн. Браво на нея.
Тя стисна очи при мисълта какви усилия е коствало на Зейн да не издаде истинските размери на страданието си. Продължителното мълчание, докато носеха белезниците, за него е било една непрекъсната борба, отчаяни опити да съхрани ума си, ужасяваща неизвестност какво точно се случва, но въпреки това той рискува всичко и избяга, само и само да не го превърнат отново в красив ум.
Толи се взря в него с отчаяната надежда всичко да приключи добре. Да има някакъв, какъвто и да е изход, само да не го гледа в това състояние. Да се беше паднало на нея хапчето с наночастиците, а той да беше взел другото, какво ли щеше да направи?
— Я чакайте. Ако Зейн е взел наночастиците, тогава как моето хапче е успяло да ме излекува?
— Не е — каза Мади. — Без наночастиците твоето хапче няма никакъв ефект.
— Но.
— Ти го направи, Толи — разнесе се тих глас откъм завивките. Клепачите на Зейн бяха леко открехнати и очите му отразяваха светлината като ръбовете на златни монети. Той слабо й се усмихна. — Ти си газирана по рождение.
— Но аз се почувствах толкова различно, след като. — Тя внезапно млъкна, припомняйки си онзи ден — тяхната целувка, промъкването в „Къщата на Валентино“, изкачването на кулата. Ами, да, разбира се, всичко това се беше случило, преди да вземат хапчетата. Присъствието на Зейн я беше променило от първия миг, още с първата целувка.
Толи си припомни колко непостоянно беше „въздействието“ на хапчето. Налагаше й се да прави невъзможното, за да остане газирана, трябваше да полага усилия за това като останалите кримита, при нея то не се получаваше естествено като при Зейн.
— Той е прав, Толи — каза Мади. — Ти си успяла някак сама да се излекуваш.
Студена вода
Толи стоеше край Зейн. Сега той беше в съзнание и говореше, затова за нея беше по-просто да е тук, отколкото да се бори с онова, което оставаше неизяснено и неизговорено между нея и Давид. Другите ги бяха оставили насаме.