— Разбираше ли какво става с теб?
Зейн помълча, преди да отговори. Сега разговорите с него бяха накъсани от дълги мълчания, също като епическите паузи на Андрю.
— Давах си сметка, че всичко вече е много по-трудно за мен. Понякога ми се налагаше да се съсредоточа, за да продължавам да ходя. Но откакто станах красив, не съм се чувствал по-жив — заслужаваше си да бъда газиран заедно с теб. Представях си, че открием ли новите мъгляни, те ще ми помогнат.
— Те наистина ти помагат. Мади каза, че е вкарала нова… — Толи преглътна мъчително.
— Мозъчна тъкан? — продължи той и се усмихна. — Естествено, чисто нови неврони, направо от калъпа. Сега не ми остава нищо друго, освен да ги изпълня със съдържание.
— И това ще направим. Ще продължаваме да вършим газиращи неща — окуражи го Толи, но това обещание прозвуча странно — „ние“ означаваше те двамата със Зейн, сякаш Давид изобщо не съществуваше.
— Стига да е останало достатъчно от мен, което да може да се газира — уморено каза той. — Не че съм изгубил всичките си спомени. По-скоро са засегнати когнитивните процеси и някои от двигателните ми умения.
— Когнитивни ли? Искаш да кажеш мисленето? — ахна Толи.
— Да. И двигателните умения, като ходенето например. — Той сви рамене. — Но мозъкът е създаден така, че да се справя с щетите, Толи. Странно как всяко нещо е складирано там. Когато част от мозъка пострада, не всичко се губи, а само отслабва и се замъглява. Като при махмурлук. — Той се разсмя. — Ама махмурлук от висока класа. Направо няма равен на него. Целият съм в рани от непрекъснатото лежане. И сякаш всички зъби ме болят от храната на новите мъгляни. А това са само фантомни болки от увреждането на мозъка, както казва Мади. — Той намръщено потърка едната си буза.
Толи взе ръката му.
— Не мога да повярвам колко твърдо приемаш всичко това. Невероятно е.
— Ти ли го казваш, Толи? — Той опита да седне, но треперещото му тяло не успя да се справи с усилието. — Ти се излекува, без мозъкът ти да стане на кайма. Ето на това аз му викам невероятно.
Толи погледна сплетените им ръце. Точно сега изобщо не се мислеше за невероятна. В момента по-скоро се чувстваше мръсна и миризлива, което се допълваше от ужасното чувство, че не е имала смелостта да глътне и двете хапчета, за да предотврати всички страшни последици. Даже нямаше куража да разкаже на Зейн за Давид, пито пък на Давид за Зейн. Жалка работа.
— Как се почувства, като го видя? — попита той.
Тя стъписано погледна Зейн и той се изсмя тихо на изражението и.
— Стига, Толи. Да не реши, че ти чета мислите? Вече и без това получих достатъчно информация по въпроса. Ти ми каза за него, още когато се целунахме за първи път, не помниш ли?
— А, да. — Значи Зейн отдавна е очаквал този момент. Толи също предугаждаше какво ще се случи. Просто не искаше да приеме очевидното. — Да, беше странно да го видя. Определено не очаквах точно той да ме чака на руините. И да останем само двамата, съвсем сами.
Зейн кимна.
— Чакането беше много забавно. Майка му разправяше, че изобщо няма да дойдеш. Че сигурно те е хванало шубето, защото не си излекувана. Намекна, че само си ми подражавала и си се преструвала на газирана.
Толи завъртя очи.
— Тя не ме харесва особено.
— Не думай! — Той се ухили. — Ние двамата с Давид обаче бяхме сигурни, че ще се появиш, рано или късно. Решихме, че…
Толи изпъшка.
— Значи вие двамата сега сте приятели?
Зейн потъна в поредната от мъчително дългите си паузи на мълчание.
— Така си мисля. В началото, когато дойдохме, той много ме разпитваше за теб. Според мен искаше да разбере как те е променило това, че си вече красива.
— Наистина?
— Наистина. Точно той ни посрещна, когато стигнахме руините. Двамата с Крой си бяха устроили бивак и следяха за сигнални ракети. Даже разхвърляли списания за грозните, за да се разбере, че руините отново са обитавани. — Гласът на Зейн ставаше все по-сънлив, сякаш всеки момент щеше да потъне в дълбок сън. — След толкова месеци най-накрая успях пак да го срещна — за първи път, откакто ме хвана шубето. — Той се извърна към нея. — Истински липсваш на Давид, да го знаеш.
— Аз провалих живота му — тихо каза Толи.