Принцът се промъкнал през високия каменен прозорец и се надвесил над принцесата, готов за целувка, от която ти да се събуди и така да завърши цялата история. Да се спуснат обратно долу и да минат покрай дракона изобщо не било проблем, защото това в края на краищата е сън, а не филм или вълшебна приказка, така че всичко приключва с една голяма целувка — класически хепиенд.
С изключение на едно нещо.
Принцът беше невъобразимо грозен.
Толи се събуди с главоболие.
При вида на отражението в огледалото си припомни, че пулсиращата болка в главата не е само резултат от махмурлук. Освен това установи, че да получиш ритник в челото не е никак разкрасяващо. Както я предупреди охраната предишната вечер, напръсканата кожа на челото беше станала сигнално червена. Сега трябваше да отиде до хирургическия кабинет, където да заличат белега от злополуката веднъж завинаги.
Толи обаче реши да го остави за известно време. Както Перис беше отбелязал, той изглеждаше супер криминално. Тя се усмихна, припомняйки си новия си статус. В неговата светлина белегът й се видя направо съвършен.
Чакаше я камара пингове от останалите кримита, пиянски поздравления и разкази за още откачени случки до края на партито (макар нищо да не било толкова газиращо като скока й с Перис от кулата). Толи изслуша със затворени очи съобщенията, които често се губеха на фона на общия шум наоколо, доволна да е вече част от групата, независимо че се беше прибрала по-рано предишната нощ. Ето какво било да си член на някой клуб — знаеш, че приятелите ти ще те подкрепят, каквото и да направиш.
Зейн беше оставил три съобщения, последното, от които — покана за закуска сутринта. Гласът му не звучеше толкова пиянски като на останалите и нищо чудно да беше буден вече.
Когато му се обади, той отговори веднага.
— Как си?
— С размазана физиономия — отговори тя. — Перис каза ли ти как пострада главата ми?
— Аха. Май даже е имало и кръв.
— Много.
— Леле. — Тя чуваше дишането му в ухото си, от обичайното му хладнокръвие нямаше и следа. — Хубав скок все пак. Радвам се, че не… Така де, че не умря.
Толи се усмихна.
— Благодаря.
— Прочете ли най-невероятното нещо, което писаха за партито?
Сред всички пингове имаше и една новинарска емисия, но тя не си направи труда да я прослуша.
— Какво невероятно нещо?
— Вчера някой е хакнал електронната поща и е изпратил новата покана — онази, в която дрескодът беше сменен с маски. Всички от „Къщата на Валентино“ помислили, че е шега и решили да не се занимават с това. Оказва се обаче, че никой няма идея чие дело е. Шеметно, а?
Толи примигна, защото изведнъж започна да вижда всичко размазано. Шеметно беше точната дума. Светът сякаш се въртеше около нея, като да беше в търбуха на нещо огромно, което е подивяло. Само на грозните може да им хрумне на хакнат електронната поща. А тя се сещаше само за един човек, който би искал купонът в „Къщата на Валентино“ да се превърне в маскен бал: Крой с неговата маска на жесток красив и странните му предложения.
Откъдето следваше изводът, че причина за всичко е Толи Янгблъд.
— Това е абсолютно скофтена ситуация, Зейн.
— Брутално направо. Гладна ли си?
Тя кимна и веднага съжали, защото болката отново започна да чука в главата й. През прозореца виждаше „парти-кулите“ при „Къщата на Гарбо“, високи и източени. Прикова очи в тях, сякаш ако центрираше погледа си, това щеше да забави въртенето на света около нея. Явно прекалено присърце взимаше всичко. Разбира се, че не тя е в дъното на снощните събития. Това просто можеше да е поредният номер на грозните, или пък някой в „Къщата на Валентино“ просто е откачил.
Но дори да грешеше, очевидно Крой си беше подготвил костюма от по-рано. В Ръждивите руини и дивото, където се криеха мъгляните, нямаше отвор в стената, който да изтънява желания; всеки сам трябваше да изработи всичко, което му е нужно, а това изискваше време и усилия. Освен това Крой не беше избрал какъв да е костюм. Толи си припомни студените като скъпоценни камъни очи на маската и усети, че всеки момент ще припадне.
Може пък храната да й помогне.