— Като вълк. Хайде да закусваме.
Срещнаха се в „Дензъл парк“, градина на удоволствията, която се виеше от центъра на „Града на новите красиви“ надолу към „Къщата на Валентино“. Самата къща беше скрита от дърветата, но предавателната кула на покрива се виждаше ясно, а старомодният флаг на Валентино плющеше на студения вятър. Пораженията из градината от предишната нощ бяха почти заличени, с изключение на няколко овъглени кръга от огньовете на купонджиите. Един от роботите по поддръжката левитираше над огнищата с пепел, посипваше ги с пръст с прецизни движения на щипките и пръскаше семена в обгорялата земя.
Предложението на Зейн за пикник отначало накара Толи рязко да вдигне вежди (от това необмислено движение едва не изкрещя от болка), но разходката на чист въздух прочисти главата и. Хапчетата, които й даде охраната, смекчиха болката от раната, но не помогнаха да се отърве от общото замайване. Из „Града на новите красиви“ се носеше слух, че лекарите знаят лек срещу махмурлука, но по принцип го пазят в тайна.
Зейн пристигна навреме, а закуската леко се клатушкаше след него на хладния вятър. Когато приближи, очите му се ококориха при вида на белега върху челото й. Едната му ръка се стрелна напред, сякаш искаше да го докосне.
— Доста кофти, а? — каза тя.
— Имаш абсолютно криминален вид — отговори той с все още широко отворени очи.
— Но май не си склонен да дадеш за него много мили-Елени.
Той се замисли за момент.
— Не бих го оценявал в Елени. Още не съм сигурен какво ще използвам вместо тях, обаче. Трябва да е нещо много газирано.
Толи се ухили: Перис се оказа прав, като я посъветва все още да не оправя лицето си. Запленен от белега, Зейн изглеждаше още по-красив и от вида му по тялото й премина тръпка — сякаш беше в центъра на събитията, без обаче да се чувства замаяна.
Маскарадният вид на Зейн започваше постепенно да се губи; устните му вече бяха възвърнали обичайната си пухкавост. Въпреки това чертите му изглеждаха прекалено остри на дневна светлина. Лицето му цялото беше изтъкано от контрасти — брадичката и скулите имаха резки очертания, а челото — прекалено високо. Маслиненият тен беше според стандартите за красота, но на яркото слънце и в сравнение с тъмната коса кожата му изглеждаше някак бледа. Стандартът за красиво не допускаше някой да е с въгленочерна коса, което според Комитета се смяташе за твърде крайно, но Зейн боядисваше своята с калиграфско мастило. На всичко отгоре не ядеше много, за да добие лицето му мрачен и изпит вид, а погледът да стане екзалтиран. Сред всички красиви, с които Толи се запозна след операцията, единствено неговата външност спираше дъха й.
Сигурно затова беше главатар на кримитата — трябва да се отличаваш от всички останали, за да си истинско крими. Златните му очи святкаха, докато търсеше място за пикника и най-накрая се спряха на пъстра сянка под широката корона на стар дъб.
Двамата седнаха върху килима от трева и сухи листа и Толи дълбоко вдиша аромата на роса и влажна пръст. Подносът със закуската се настани между тях и ги облъхна с топлината на нажежените електроди, които се грижеха бърканите яйца и картофените палачинки да не изстинат и да не станат жилави.
Толи натрупа в чинията си яйца, сирене и резенчета авокадо и пъхна половин мъфин в устата си. Чак после видя, че Зейн държи само чаша кафе и се замисли дали не е сгафила да се тъпче като прасе пред него.
Но пък сега това едва ли имаше значение. Тя вече беше крими, напомни си, приета единодушно и с пълни права като останалите. Освен това Зейн я покани тук, очевидно на среща. Крайно време беше да спре да се притеснява дали я приемат и да започне да се наслаждава на новото си положение. Имаше и по-лоши неща от това да седиш в парк като райска градина и едно красиво момче да не откъсва очи от теб.
Толи излапа мраморния мъфин с шоколад, който още димеше отвътре, и вдигна вилицата, за да атакува яйцата. Тайничко се надяваше в съставките на закуската да има и калорийни пургативи. Те действаха най-ефективно, ако ги вземеш веднага след хранене, а тя се канеше добре да си похапне. Очевидно от загубата на кръв много се огладнява.
— Та, кое беше онова момче снощи? — попита Зейн.
С пълна уста и все още предъвквайки, Толи само сви рамене, но той търпеливо я изчака да преглътне.
— Някакъв натрапник от грозните — каза тя най-накрая.
— Така си и помислих. Иначе кого другиго биха преследвали Извънредните. Питах само дали не е някой твой познат.