Толи разсеяно погледна встрани. Чувстваше се някак неудобно, че грозният й живот я е последвал дори отвъд реката в лицето на някакво момче. Но Перис вече я чу да казва на охраната кой е той и ако излъжеше Зейн, щеше да сгафи.
— Да, мисля, че го познавам. От Мъглата. Казва се Крой.
По лицето на Зейн премина странно изражение. Златните му очи се зареяха някъде далеч встрани от нея с търсещ поглед. Миг по-късно той кимна.
— И аз го познавам.
Толи замръзна с вилица по средата между чинията и устата.
— Ти се майтапиш.
Зейн поклати глава.
— Аз пък си мислех, че ти никога не си бягал.
— Наистина не съм. — Той сви, крака, обгърна колене с ръка и отпи от кафето. — Поне не съм стигал по-далече от Ръждивите руини. Но двамата с Крой бяхме приятели като малки и живеехме заедно в едно общежитие за грозни.
— Това е… странно. — Толи най-сетне успя да сложи хапка яйца в устата си и задъвка бавно. В този град имаше милиони хора, а излиза, че Зейн познава Крой. — Какви са шансовете да се случи точно така? — попита тихо тя.
Зейн отново поклати глава.
— Това не е случайност, Толи-ва.
Толи спря да дъвче, яйцата имаха странен вкус в устата й и сякаш всичко пак щеше да се завихри около нея. Светът трябва напълно да е пощурял, щом напоследък ставаха такива съвпадения.
— Какво искаш да кажеш?
Зейн се наклони към нея.
— Ти знаеш, че Шай живееше в моето общежитие, нали? От времето, когато бяхме грозни.
— Разбира се — отговори тя. — Затова се закачи за теб и приятелите ти, когато дойде тук. — Толи замълча, после започна да усеща как всичко лека-полека си идва на мястото. Спомените й от Мъглата винаги изникваха от нищото, като балончета, които се надигат в някаква гъста лепкава течност.
— В Мъглата — започна предпазливо тя, — Шай ме запозна с Крой. Двамата бяха стари приятели. Значи вие тримата сте се познавали, така ли?
— Да, познавахме се. — Зейн сбърчи нос, сякаш нещо гнило беше попаднало в кафето му.
Толи погледна храната с отчаян вид. Колкото повече говореше Зейн, толкова по-ясно нелицеприятните събития от миналото лято изплуваха в главата й, също както се случи миналата нощ.
— Ние бяхме шестима от нашето общежитие — продължи той. — Още тогава се наричахме кримита. Правехме обичайните номера на грозните — измъквахме се нощем, хаквахме охранителната система на общежитието, идвахме отсам реката да шпионираме новите красиви.
Толи кимна, припомняйки си историите на Шай за това какво е било преди двете да се запознаят.
— И сте ходили в Ръждивите руини, нали?
— Да, след като някои грозни, по-големи от нас, ни показаха как да го направим. — Той вдигна поглед към върха на хълма — център на „Града на новите красиви“. — Тези бягства ни помогнаха да си дадем сметка колко голям е светът всъщност. Нали си представяш какво е било двайсет милиона души да живеят в тоя град на ръждивите. В сравнение с него това място тук е просто точка.
Толи затвори очи и остави вилицата върху чинията, изведнъж загубила апетит. След събитията от миналата нощ май закуската със Зейн не се оказа толкова добра идея. Понякога й се струваше, че той продължава да се мисли за грозен, напъваше се да бъде газиран, вместо да се остави на удоволствието да е красив. Именно затова обаче беше незаменим като водач на кримитата. Но да седиш очи в очи с него можеше да бъде и доста главозамайващо.
— Така е, но всички ръждиви са измрели — тихо каза тя. — Били са многобройни и до един глупави.
— Знам, знам. Едва не са довършили света — издекламира той, после въздъхна. — Но бягството до руините беше най-вълнуващото нещо, което някога съм правил.
Очите му светнаха, когато каза това, а Толи си припомни собствените си похождения до руините и екзалтацията, която предизвикваше във всяка клетка на тялото й този пуст и призрачен град. Тръпката, че наоколо дебне реална опасност, по нищо не можеше да се сравни с тривиалната емоция да се издигнеш с балон, или да скочиш с бънджи жилетка.
Тя потръпна при спомена за старите вълнения и от погледа на Зейн.
— Знам за какво говориш.
— Знаех, че никога няма да се върна там след операцията. Новите красиви не правят такива неща. Затова, когато стана време да навърша шестнайсет, започнах да обмислям как да се махна от града и да отида в дивото. Поне за малко.
Толи кимна замислено. Спомни си, че Шай й разказа същите неща, когато се запознаха, и точно тези разкази я отведоха до Мъглата.