— Когато обаче ги попритиснеш — продължи Зейн, — се оказва, че повечето от тях изобщо не си спомнят.
Толи сви вежди.
— Но нали всички кримита постоянно говорим за онова време?
— Ние сме размирниците — каза Зейн. — Затова в паметта ни има запазени много вълнуващи моменти. Но за да ги съхраним, трябва непрекъснато да ги разказваме, да слушаме историите на другите като нас и да нарушаваме правилата. Трябва постоянно да сме газирани, иначе лека-полека ще забравим всичко от онзи период. Завинаги.
Отвръщайки на волевия му поглед, тя внезапно осъзна нещо.
— Това е и предназначението на кримитата, така ли?
Той кимна.
— Точно така, Толи — главната цел е да не позволявате да се забрави миналото ни и да ми помогнете да разбера какво не е наред с нас.
— Ти как… Какво те прави толкова различен?
— Втори добър въпрос. Може просто така да съм роден, но причината може и да е в обещанието от нощта, когато не отидох на срещата: дадох си дума един ден да напусна този град, независимо дали съм красив, или не. — При последните думи гласът на Зейн заглъхна и той започна рязко да вдишва и издишва през стиснатите си зъби. — Само че това се оказа много по-трудно, отколкото мислех. Тук по едно време стана ужасно скучно и аз започнах да забравям. — Лицето му просветна. — Но после се появи ти и взе да разказваш щурите си истории, в които нищо не се връзваше. Сега положението определено е по-газирано от всякога.
— Сигурно е така. — Толи сведе поглед към ръката му, която продължаваше да държи нейната. — Още един въпрос, Зейн-ла.
— Давай. — Той се усмихна. — Харесват ми твоите въпроси.
Толи отклони очи, леко притеснена.
— Когато ме целуна, защо го направи — само за да ме поддържаш газирана и да си спомня по-лесно ли? Или това беше… — Тя не довърши, взряна напрегнато в очите му.
Зейн се ухили.
— А ти как мислиш? — Но той така и не й позволи да отговори. Вместо това я прегърна през раменете и отново я притисна към себе си, после я целуна още по-разпалено, а топлият дъх на устните му се смеси със силната му прегръдка, вкуса на кафе и аромата на косата му.
Когато най-накрая я пусна, Толи отметна глава назад, дишайки тежко, защото целувката му я остави без дъх. Но от нея се чувстваше много по-газирана, отколкото я правеха пургативите; дори скокът от върха на кулата предишната нощ не беше толкова газираш, колкото тази целувка. И тя си спомни още нещо, което очевидно е трябвало да каже преди малко, но така и не го спомена.
А то щеше да направи Зейн безмерно щастлив.
— Снощи — започна Толи, — Крой каза, че има нещо за мен, но не спомена какво. Канеше се да го остави тук, в „Града на новите красиви“ и да го скрие на място, където охраната няма да го намери.
— Нещо от новите мъгляви ли? — Очите му се разшириха. — Къде?
— „Валентино 317“.
— Чакай малко — каза Зейн. После свали нейния и своя интерфейс-пръстен и я повлече към най-отдалечения край в градината на удоволствията. — Най-добре да се отървем от тях — обясни. — Не искам да ни последват.
— А, ясно. — Толи пак си спомни грозните си дни и колко лесно беше да се изплъзне на охраната в общежитието. — Пазачите снощи казаха, че ще ме наблюдават непрекъснато.
Зейн се изкиска.
— Те непрекъснато ме наблюдават.
Той наниза пръстените на две високи тръстики, които се огънаха под тежестта на металните си окови.
— Вятърът ще ги поклаща от време на време — каза Зейн. — Така няма да разберат, че сме ги свалили.
— Няма ли да е подозрително, че стоим на едно място толкова дълго време?
— Това е градина на удоволствията — разсмя се Зейн. — Доста време съм прекарал тук.
Едно неприятно чувство прободе Толи, но тя не позволи той да го забележи.
— А как ще ги намерим?
— Познавам мястото. Спри да се притесняваш.
— О, извинявай.
Той се обърна към нея и се разсмя.
— Няма за какво да ми се извиняваш. Това беше най-хубавата закуска от години.
Оставиха пръстените и докато се спускаха към „Къщата на Валентино“ край реката, Толи се питаше какво ли ще открият в стая 317. В повечето къщи всяка стая имаше име. Стаята на Толи в „Къщата на Комачи“ се казваше „Етцетера“6 а на Шай — „Синьо небе“, но „Къщата на Валентино“ беше толкова стара, че стаите в нея бяха само с номера.
— Хитър начин да скриеш нещо — каза Зейн, когато наближиха дългата сграда. — По-лесно е да запазиш тайна на място, където стените не говорят.