Выбрать главу

— Сигурно затова са хакнали купона в „Къщата на Валентино“, а не в някой от другите домове — каза Толи.

— Стига да не се появя аз и да прецакам всичко — продължи Зейн.

Толи го погледна.

— Ти?

— Започнахме купона в каменната къща, но като не ви открихме там, предложих да отидем в някоя от парти-кулите, така че интелигентните им стени да могат да ви намерят.

— И на нас ни хрумна същото — каза Толи.

Зейн поклати глава.

— Ако всички бяхме останали в „Къщата на Валентино“, Извънредните нямаше да надушат Крой толкова бързо. И щеше да му остане време да говори с теб.

— Значи те виждат и през стените?

— Точно така — ухили се Зейн. — Защо иначе, според теб, ще предлагам пикник в тоя скапан студен ден?

Толи кимна, обмисляйки чутото. Градският интерфейс имаше грижата пинговете да стигат предназначението си, отговаряше на всякакви въпроси, напомняше за уговорени срещи, даже палеше и гасеше осветлението по стаите. Ако от „Извънредни ситуации“ искаха да проследят някого, те имаха възможност да го наблюдават във всеки един момент и да знаят даже какво мисли през повечето време. Тя си спомни разговора с Крой; когато интерфейс-пръстенът беше на ръката й, а стените наоколо ловяха всяка дума.

— Всички ли са наблюдавани?

— Не, не би било възможно, пък и не всеки си струва да е наблюдаван. Към някои от нас обаче има специално отношение. От страна на „Извънредни ситуации“, разбира се.

Толи изруга. Извънредните бяха реагирали мигновено миналата нощ. Успя да размени само няколко думи с Крой, сякаш агентите чакаха съвсем наблизо. Може би тогава вече са знаели, че някой е хакнал купона. Или просто винаги бяха по петите на Толи Янгблъд.

Тя огледа дърветата около тях. Вятърът люлееше клоните, караше сенките им да подскачат и тя се зачуди дали не й се мяркат сиви униформи между стеблата.

— Мисля, че което стана снощи, не е заради теб, Зейн. Било е моя грешка.

— Защо?

— Винаги всичко става по моя вина.

— Говориш глупости, Толи — меко я укори Зейн. — Няма нищо лошо в това да си по-особен от другите.

Той снижи глас, докато минаваха през главния портал в „Къщата на Валентино“. Сред студените каменни стени беше тихо като в гробница.

— Купонът още не беше свършил, когато си тръгнахме — прошепна Зейн. — Сега сигурно всички са още по леглата.

Толи кимна. Наоколо не се мяркаха дори роботите от поддръжката. Парчета от разкъсани карнавални костюми бяха пръснати из коридорите. Изпаренията от разлят алкохол насищаха въздуха с неприятна сладникава миризма, а подът лепнеше. От блясъка на купона не беше останала и следа, също както газираното опиянение преминава в махмурлук.

Без интерфейс-пръстена Толи се чувстваше гола и уязвима, а това й припомни как се промъкваше през реката и колко я беше страх да не я хванат. Сега обаче страхът я държеше нащрек, изостряше сетивата й и тя долови шумоленето на боклука от купона, който въздушното течение носеше по коридорите; успя да разграничи изпаренията на разлято шампанско от спарения дъх на локва бира. С изключение на техните стъпки къщата тънеше в тишина.

— Който и да живее в стая 317, той сигурно още спи — прошушна Толи.

— Тогава ще го събудим — тихо отговори Зейн и очите му светнаха в полумрака.

Номерата на всички стаи на първия етаж започваха с единица, затова тръгнаха нагоре.

В къщата имаше монтирани нови асансьори, но без интерфейс-пръстените вратите им нямаше да се отворят. Поредица от каменни стъпала отведе Толи и Зейн до третия етаж, близо до стая 301. Номерата растяха нататък по коридора, четните — от едната страна, нечетните — от другата. Зейн стисна ръката й, когато стигнаха стая 315.

Номерът на следващата врата обаче беше 319.

Двамата се върнаха обратно по коридора, проверявайки номерата на срещуположната страна, но там имаше само 316, 318 и 320. Продължавайки напред, те стигнаха дори след 330, но така и не откриха „Валентино 317“.

— Това е доста забълбукана гатанка — каза Зейн и тихичко се изкиска.

Толи изпъшка.

— Да не би всичко да излезе просто шега?

— Мислиш ли, че новите мъгляни ще хакнат поканите на цял град, ще минат отсам реката и ще се натресат на партито само да ни губят времето?