— Сигурно си прав — призна Толи, но въпреки това почувства, че нещо в нея се прекърши. Вътрешно вече се питаше дали цялата тази експедиция не беше напразно усилие — да търсят някаква голяма тайна, която грозните са им подхвърлили. Да душат и слухтят в чужда къща само по себе си беше доста кофти. — Мислиш ли, че закуската е още топла? — попита най-накрая.
— Толи. — Зейн впи изпитателен поглед в нея. После с треперещи ръце прибра косата й зад ушите. — Остани с мен.
— Точно до теб съм — каза тя.
Той я придърпа близо до себе си, докато устните им почти се докоснаха.
— Имах предвид да останеш газирана.
Толи го целуна и щом устните му допряха нейните, светът отново придоби ясни очертания. Тя се опита да забрави за глада, който я измъчваше, и каза:
— Добре тогава. Какво ще кажеш за асансьора?
— Кой по-точно?
Тя го отведе обратно до мястото между стая 315 и стая 319. Дългата каменна стена между тях беше прекъсната единствено от вратата към асансьора.
— Навремето тук е имало стая — каза тя.
— Но са я зазидали, за да прокарат асансьор — разсмя се Зейн. — Ах, тия лениви красавци. И два етажа не могат да изкачат без асансьор.
— Излиза, че стая 317 вече е асансьор.
— Да, бе, доста кофти — съгласи се Зейн. — А ние не можем да го извикаме без пръстените.
Зейн огледа пустия коридор, затрупан с пластмасови чашки и остатъци от хартиени гирлянди.
— Ще минат часове, докато някой извика асансьора — продължи с въздишка той, — а тогава вече няма да сме газирани.
— Така е, вече няма да бълбукаме. — Толи усети, че някаква мътна пелена отново се спуска пред погледа й, коремът й започва да къркори от глад и вижда в мислите си само един топъл-топъл мъфин. Тя тръсна глава, за да я проясни, и се опита да си представи сивата униформа на агент от Извънредните. Снощи видът на сивата коприна й помогна да се фокусира, прати я по следите на Крой и я заведе чак до аварийното стълбище. Всичко това беше проверка колко добре работи нейният мозък. Нищо чудно това сега да е ново изпитание. Забълбукваща загадка, както я нарече Зейн.
Тя се загледа във вратата на асансьора. Все трябва да има начин да влязат вътре.
Споменът бавно изплува в съзнанието й. Идваше от времето като грозна, което не беше чак толкова отдавна. Толи си спомни как пропада в тъмната шахта. Това беше една от историите, които Шай ненаситно слушаше отново и отново — как Толи и Давид проникнаха в централата на „Извънредни ситуации“.
— Покривът — каза Толи.
— Какво?
— Може да се влезе в шахтата на асансьора откъм покрива. Правила съм го и преди.
— Наистина ли?
Вместо да му отговори, тя пак го целуна. Сега не си спомняше точно как става, но беше сигурна, че ако остане газирана, рано или късно ще се сети.
— Ела с мен.
Да се доберат до покрива не се оказа толкова лесно, колкото очакваше — стълбището свършваше на третия етаж. Толи се намръщи, а чувството за безсилие отново притъпи рефлексите й. В „Къщата на Комачи“ беше лесно да стигнеш покрива.
— Ама че гадост. Какво правят, ако избухне пожар?
— Камъните не горят — обади се Зейн. После посочи към един прозорец в дъното на коридора — слънчевата светлина струеше вътре през мръсните му стъкла. — Ето ти начин да излезем. — И той се отправи натам.
— Какво? Предлагаш да се катерим отвън по стената ли?
Зейн протегна врат навън и погледна надолу, после замислено подсвирна.
— Няма по-добър начин за газиране от височината.
Толи сви вежди, разколебана дали иска да бъде чак толкова газирана.
Зейн се качи на перваза и се надвеси навън, вкопчен в рамката на прозореца. После предпазливо се изправи, докато накрая Толи виждаше единствено ботушите му, опрени в каменния парапет. Сърцето й отново бясно запрепуска и тя усети пулса си чак във върховете на пръстите. Сега възприятията и се изостриха като ледена висулка.
Краката на Зейн дълго време стояха неподвижни, после приближиха към ръба на перваза, докато накрая той се крепеше само на пръсти, внимателно балансирайки по края.
— Какви ги вършиш там?
Вместо отговор ботушите му бавно се издигнаха във въздуха. После Толи дочу как подметките стържат по каменната облицовка. Тя протегна глава навън и се огледа.
Над нея тялото на Зейн висеше от ръба на покрива, краката му се мятаха във въздуха и търсеха опора в стената. После единият му ботуш намери пукнатина между каменните блокове, той се преметна на покрива и се изгуби от погледа й.