Миг по-късно надникна през ръба, ухилен от ухо до ухо.
— Качвай се!
Толи се дръпна вътре и си пое дълбоко въздух, после се опря на перваза. Камъкът под дланите й беше груб и студен. Вятърът, който свиреше през отворения прозорец, накара косъмчетата по ръцете й да настръхнат.
— Ама че газиращо — промърмори Толи под нос. Надигна се и седна върху перваза, бедрата й опряха о студения камък, после хвърли поглед надолу. Щеше доста дълго да пада, докато коренищата на дърветата и сухите листа спрат полета й. Вятърът се усили, разклати близките клони и Толи различи всяка вейка по тях. В ноздрите й нахлу острия мирис на борова смола. Явно не беше никакъв проблем да остане газирана.
Тя вдигна първо единия крак на перваза, после другия.
Най-трудната част беше да се изправи. Докато се надигаше, стискаше рамката на прозореца с едната ръка, с другата опипваше за цепнатина по каменната облицовка.
Повече не се осмели да погледне надолу. Студената каменна стена беше осеяна с пукнатини и дупки, но дори в най-широката можеше да пъхне само пръст.
Когато най-после се изправи, Толи за миг се парализира.
Почувства, че леко се поклаща на вятъра, като твърде висока и тънка кула, която няма сигурна опора.
— Има доста газираш ефект, не мислиш ли? — долетя гласът на Зейн отгоре. — Просто се дръж за ръба.
Тя се насили да откъсне поглед от стената и вдигна очи нагоре. Не беше възможно да стигне покрива от мястото, на което се намираше.
— Ей, не е честно. Ти си по-висок от мен.
— Няма проблем. — Той протегна ръка.
— Сигурен ли си, че ще ме удържиш?
— Хайде, Толи-ва. Какъв смисъл от новите ти мускули, ако не ги използваш?
— Като да се претрепя например? — едва изпъшка тя, но все пак успя да стигне ръката му.
Оказа се обаче, че новите й мускули са по-здрави, отколкото предполагаше. Щом обви пръсти около китката на Зейн, тя лесно се оттласна от перваза. Със свободната си ръка се вкопчи в ръба на покрива, а палецът на единия крак успя да открие цепнатина в стената, където да се закрепи. С пъшкане и охкане Толи най-накрая се претърколи през ръба и се озова на покрива. Просна се върху здравото каменно покритие и се засмя, когато почувства как по тялото й преминава тръпка на облекчение.
Зейн стоеше насреща й ухилен.
— Наистина мисля онова, което ти казах по-рано.
Тя го погледна въпросително.
— Отдавна чакам някой като теб.
Красивите не се изчервяват — поне не по начина, както го правят грозните, но въпреки това Толи се изправи, за да прикрие смущението си. Газиращите емоции при рискованото им катерене бяха придали особена сила на погледа на Зейн. Тя се огледа.
От покрива виждаха кулите из „Града на новите красиви“, извисяващи се над тях, и зелените шлейфове на „Градините на удоволствията“, разстлани по хълма надолу. Отвъд реката „Града на грозните“ вече беше буден. По футболното игрище новопристигналите грозни се трупаха около черно-бялата топка и до слуха й достигна писък на реферска свирка, която някой свирепо надуваше. Всичко изглеждаше ужасно близо и на фокус, а нервната й система продължаваше да вибрира от току-що преживяното изпитание — да виси във въздуха, разчитайки единствено на ръката на Зейн.
Каменният покрив беше плосък и равната му повърхност се нарушаваше единствено от въртящите се перки на вентилационните отвори, мачтата на предавателната кула и метална кабинка, не по-голяма от шкафче в стаята на грозен. Толи посочи кабинката.
— Това е точно над асансьора.
Двамата прекосиха покрива. Върху старата врата на кабинката — покрито с ръжда метално платно като тези, с които бяха пълни руините — имаше усърдно издълбан надпис: „Валентино 317“.
— Много яко, Толи — каза ухилен Зейн. Той дръпна силно вратата, но лъскавата верига, омотана около дръжката, възмутено издрънча. — Я гледай!
Толи огледа механизма, с който беше заключена веригата, и напрегна ума си, все още замаяна от преживяното.
— На това май му викаха катинар. — Тя опипа гладкия стоманен предмет между пръстите си, опитвайки се да си припомни как действа. — Имаше същите в Мъглата, за да се заключват разни неща, които хората могат да откраднат.
— Страхотно. Да се подложим на всичко това и накрая пак да се окаже, че не можем нищо да направим без интерфейс-пръстените си.