Толи поклати глава.
— Мъглявите не използват интерфейс-пръстени, Зейн. За да отвориш един катинар, е достатъчно да имаш. — Тя порови в паметта си за друга стара дума и накрая я откри. — Тук някъде трябва да има ключ.
— Ключ ли? Това да не е нещо като парола?
— Не, това е малък метален предмет. Пъхаш го вътре и го завърташ, а той отваря ключалката.
— Как изглежда този ключ?
— Плоско парче стомана, дълго колкото палеца ти и назъбено от единия край.
Зейн се изкиска на това описание, но въпреки това се заоглежда да открие нещо подобно.
Толи огледа вратата. Кабинката очевидно беше много постара от веригата, с която беше омотана дръжката. Зачуди се за какво ли е била използвана преди. После се наведе към тясната цепнатина, която Зейн успя да открехне. Заслони очи и надникна в мрака вътре. Очите й бавно привикнаха, докато накрая не започна да различава някакви тъмни очертания.
Приличаше на огромен скрипец и някакъв груб механизъм, каквито използваха в Мъглата. Навремето асансьорът е бил задвижван чрез верига. Кабинката беше много стара и очевидно е била изоставена с откриването на магнитните левитатори още преди векове. Съвременните асансьори действаха на същия принцип като въздушните сърфове и бънджи жилетките. (Което беше много по-безопасно от това да те теглят с верига. Толи чак потрепери при тази мисъл.) С идването на левитаторите старият механизъм очевидно е бил изоставен да ръждясва на покрива.
Тя отново дръпна катинара, но той не помръдна. Тежък и груб, този предмет изглеждаше не на място в града. Ако тук охраната искаше да ограничи достъпа до нещо, тя просто поставяше сензор, който предупреждаваше за нежелани натрапници. Само новите мъгляни биха използвали метален катинар.
Крой й каза да дойде тук, значи наоколо имаше скрит ключ.
— Още едно глупаво изпитание — промърмори тя.
— Какво? — попита Зейн. Търсейки ключа, той беше стигнал до покрива на кабинката.
— Същия трик, като маскирането на Крой като агент от Извънредните — обясни тя. — И това, че ни прати за зелен хайвер на „Валентино 317“. Няма лесно да открием ключа, защото това е изпитание. Номерът е да го намерим по трудния начин. Явно не искат да стигнем до него, когато не сме газирани.
— Или пък — допълни Зейн, надничайки през ръба на кабинката, — искат търсенето да ни газира, та като открием ключа, да мислим трезво.
— Както и да е — заключи Толи с въздишка. Почувства в нея да се надига раздразнение, примесено с отчаяние, че изпитанията никога няма да свършат и че всяко решение ще води към нов проблем на по-високо ниво, като да бяха в някаква тъпа компютърна игра. Може би е по-разумно да зарежат всичко и да закусят най-после. Защо й е да се доказва пред новите мъгляни в края на краищата? Сега те вече нищо не означаваха за нея. Тя беше красива, а те — грозни.
Но мозъкът на Зейн продължаваше да работи на пълни обороти.
— Значи трябва да търсим ключа на място, където е много трудно бъде намерен. Питам се обаче кое ли ще е по-трудно от качването до тук.
Очите на Толи зашариха по покрива, докато не се спряха на вретеновидната кула. На върха й, двайсет етажа над тях, флагът на Валентино плющеше на вятъра. Когато го видя, светът отново доби кристално ясни очертания и тя се усмихна.
— Да се качим там горе.
Високата кула
Предавателната кула беше най-новата част от „Къщата на Валентино“, направена от стомана и боядисана с бяла полимерна боя, която я предпазваше от ръждата. Тя беше част от системата, която проследяваше сигнала на интерфейс-пръстените, за да могат, твърдеше се, хората по-лесно да бъдат открити, ако се изгубят или пострадат извън някоя от интелигентните сгради.
Белите подпори на кулата се издигаха над главите на Толи и Зейн, кръстосани като решетката на кафез и сияещи на слънцето, подобно на порцелан. На пръв поглед не изглеждаше трудно да се изкачи, въпреки че беше пет пъти по-висока от „Къщата на Валентино“ и се издигаше дори над „парти-кулата“.
Докато гледаше към върха, Толи усети някакво глухо къркорене в корема си. Но беше готова да се обзаложи, че това не е от там.
— Поне няма дракон, който да я пази — каза тя.
Зейн премести удивения си поглед от кулата върху нея.
— А?
Толи тръсна глава.
— Нищо, просто сън.
— Наистина ли мислиш, че ключът е там?