Втренчи се в тях и усети, че започва да си спомня нещо почти на подсъзнателно ниво.
В помещението притъмня и тя вдигна очи. Зейн стоеше задъхан на вратата и очите му святкаха в мрака.
— Уф! Благодаря, че ме изчака, Толи.
Тя не отговори. Той прекрачи вътре и коленичи край нея.
— Добре ли си? — Ръката му се отпусна на рамото й. — Нали не си удари главата при падането?
— Не, само я проветрих. Виж какво намерих. — Тя му подаде хартията, той оглади смачканите краища и я поднесе по-близо към оскъдната светлина, която идваше откъм вратата. Листът беше покрит с едва четливи драсканици.
Толи отново погледна хапчетата в ръката си. Дребни и бели, те почти не се различаваха от пургативите. Но Толи беше сигурна, че тяхното действие е много по-различно от горенето на калории. Спомняше си нещо.
Зейн бавно отпусна листа, очите му бяха разширени от недоумение.
— Това е писмо и е адресирано до теб.
— Писмо ли? От кого?
— От теб, Толи. — Гласът му предизвика слабо ехо, което отскочи от металните стени на кабинката. — Написано е от теб.
Писмо до самата себе си
„Скъпа Толи,
Ти — това съм аз.
Може да се каже и по още един начин: аз — това съм ти, Толи Янгблъд. Двете сме една и съща личност. Но ако сега четеш това писмо, значи сме също така и различни хора. Поне новите мъгляни смятат, че това се е случило. Теб са те променили. Ето защо ти пиша.
Чудя се дали сега си спомняш как написа тези думи. (Всъщност помолих Шай да го направи. Тя се научи да пише на ръка в училище.) Не зная дали ти звучат като въведение към собствения ти дневник, или като част от дневника на друг човек.
Но ако въобще не си спомняш да си писала това писмо, тогава и двете здравата сме го загазили. Особено аз. Щом не си спомняш нищо, значи мен, която написах писмото, са ме заличили по някакъв начин. Леле. Сигурно това е равносилно на смърт, или поне нещо подобно. Ето защо, моля те, поне се опитай да си спомниш.“
Толи вдигна поглед от листа и прокара пръст по грубо надрасканите букви, опитвайки се да си спомни как ги е диктувала. Шай не пропускаше случай да парадира със своето умение да ръкописва с перодръжка, едно от нещата, които усвои при подготовката си за Мъглата. Когато избяга при мъгляните, остави на Толи ръчно написана бележка с инструкции как да я намери. Но наистина ли това беше писано от Шай?
И още по-важен въпрос — истината ли казваха тези думи? Толи наистина нищо не си спомняше. Тя си пое дълбоко дъх и продължи да чете.
„Каквото и да се е случило обаче, едно искам да ти кажа: направили са нещо с мозъка ти — с нашия мозък — и сигурно затова писмото ти се вижда доста откачено.
Ние (под «ние» разбирам аз и новите мъгляни, а не ние двете с теб) все още не знаем как точно действа промяната, но сме съвсем сигурни, че нещо се случва с всеки, който мине през операцията. Когато са те направили красива, те са причиниш някаква аномалия в мозъка ти (оставили са нещо като незабележими следи, белези). Това те е превърнало в различен човек, при това не в добрия смисъл. Погледни се в огледалото, Тош. Ако си красива, значи мозъкът ти е засегнат от аномалията.“
Толи чу някой рязко да си поема въздух до ухото й. Тя се обърна и видя, че Зейн също чете, надвесен през нейното рамо.
— Излиза, че май си имал право за нас, красивите — каза тя.
Той бавно кимна.
— Точно така. Страхотно. — Той посочи следващия параграф. — Ами какво ще кажеш за това?
Тя отново се зачете.
„Добрата новина е, че има лек. Ето защо Давид дойде и те намери — за да ти даде хапчетата, които ще оправят мозъка ти. (Наистина силно се надявам да си спомняш Давид.) Той е добро момче, дори ако му се наложи да те отвлече, за да те върне обратно тук. Довери му се. Мисълта да напуснеш града и да попаднеш сред новите мъгляни може и да те плаши, но хората, причинили аномалията в мозъка ти, ще те преследват, а ти трябва да си в безопасност, докато се възстановиш.“
Толи спря да чете.
— Да ме отвлече?
— Изглежда са настъпили някакви промени в плана, откакто си писала това — каза Зейн.
Известно време Тош се чувстваше доста странно, но образът на Давид сега ставаше все по-ясен в съзнанието й.
— В случай че аз съм написала това. И ако то е истина. Каквото и да е, Крой дойде да ме види, не Давид. — В мига, в който произнесе името му, спомените нахлуха в главата на Толи: ръцете на Давид, загрубели от дългогодишен труд; палтото, съшито от кожите на различни животни; белегът, който разсича едната вежда. Някакво чувство, много близко до паниката, започна да се надига в нея. — Какво се е случило с Давид, Зейн? Защо не дойде той?