Той тръсна глава.
— Не знам. Вие двамата бяхте ли…?
Толи отново сведе очи към писмото. Буквите подскачаха размазани пред очите й и една самотна сълза капна върху хартията. Мастилото се разля в неясно петно и оцвети сълзата в черно.
— Сигурна съм, че сме били. — Гласът издаваше нейното вълнение, а спомените в главата й се бяха оплели в сложен възел. — Но после нещо се случи.
— Така ли?
— Не си спомням какво точно. — Толи се зачуди защо наистина не може да си спомни. Дали пък причината не е аномалията — белезите в мозъка, за които се говореше в писмото? Или просто предпочиташе да не си спомня за това?
— Какво е това в ръката ти, Толи? — попита Зейн.
Тя отвори одраната си длан и видя малките бели хапчета в нея.
— Лекарство. Но нека довърша писмото първо. — И тя си пое дълбоко въздух.
„И последно — Мади (майката на Давид, която откри лекарството) настоява да го добавя, нещо като «информирано съгласие».
Аз, Толи Янгблъд, давам своето разрешение на Мади и Давид да ми дадат хапчетата, които лекуват красивия ум. Ясно съзнавам, че това е тестване на ново лекарство и може да има ужасни последици върху мен. Те могат да доведат до мозъчна смърт.
Съжалявам за тази част. Но това е риск, който трябва да поемем. Заради това се предадох и се оставих да ме превърнат в красива — за да можем да тестваме лекарството и да спасим Шай, Перис и всички останали по света с мозъчна аномалия.
Ето защо трябва да изпиеш хапчетата. Заради мен. Предварително ти се извинявам, ако откажеш и се наложи Давид и Мади да приложат сила. Всичко ще е за твое добро, обещавам.
Късмет.
Обичам те:
Листът се изплъзна от пръстите на Толи и падна в скута й. Грубо надрасканите думи някак бяха успели да разстроят нейната трезва мисъл и сега отново й се виеше свят, а погледът й беше замъглен. Сърцето продължаваше лудо да бие, но не и по онзи красив начин, когато летеше надолу от кулата. Сега чувството беше много близко до паниката, сякаш е заключена в малката метална кабинка.
Зейн подсвирна леко.
— Ето защо си се предала значи.
— Май вярваш на всичко това, а?
Очите му просветнаха златисто в мрака.
— Естествено. Сега всичко си идва на мястото. Като защо например не можеш да си спомниш Давид и връщането в града. Защо историите на Шай за онези дни си противоречат. И защо новите мъгляни толкова се интересуват от теб.
— Защото имам мозъчна аномалия ли?
Зейн поклати глава.
— Ние всички имаме мозъчна аномалия, Толи. Точно както предполагах. Но за разлика от нас ти нарочно си се подложила на операцията, защото си знаела, че има лек. — И той посочи хапчетата в ръката й. — Ето тези са причината да се върнеш обратно тук.
Тя също погледна към хапчетата, които изглеждаха малки и незначителни в мрака на кабинката.
— Но в писмото се казва, че може и да не подействат. И че е възможно да доведат до мозъчна смърт.
Той внимателно хвана китката и.
— Ако ти не искаш да ги изпиеш, Толи, аз ще го направя.
Тя стисна ръката си в юмрук.
— Не мога да ти позволя да го направиш.
— Да знаеш само колко дълго чакам такъв шанс. Отдавна търся начин да изляза от обичайното състояние на красивите и да съм постоянно газиран.
— Аз обаче не съм чакала този шанс — извика Толи. — Не исках нищо друго, освен да стана крими.
Той посочи писмото.
— Напротив, точно това си искала.
— Онова не съм била аз. Тя сама го казва.
— Но ти…
— Може пък да съм си променила мнението!
— Не ти си променила мнението си. Операцията го е направила.
Тя отвори уста, но от там не излезе нито звук.
— Толи, ти си се оставила да те хванат, защото си искала да тестваш лекарството, въпреки риска, за който си знаела. Това е невероятна смелост. — Зейн протегна ръка и докосна лицето й, очите му сияеха в лъча слънчева светлина, която струеше над него. — Но ако вече не искаш да го направиш, тогава ми позволи да поема този риск вместо теб.