Толи поклати глава, питайки се от какво повече се страхува: дали че хапчетата ще й навредят, или от опасността вместо нея Зейн да се превърне в безмозъчен зеленчук. А може би истинският й ужас идваше от това да разбере какво се е случило с Давид. Ако Крой я беше оставил на мира, без да й каже нещо, ако тя не беше открила „Валентино 317“… Защо не можеше още сега да забрави за хапчетата, да си остане тъпа и красива и нито един от тези спомени повече да не тревожи паметта й.
— Просто искам да забравя Давид.
— Защо? — Зейн се наведе към нея. — Какво ти е направил?
— Нищо. Той нищо не е направил. Но защо тогава Крой ми остави хапчетата, вместо Давид да дойде и да ме вземе със себе си? Ами ако той е…
Кабинката се разтресе и тя прекъсна думата наполовина. Двамата едновременно вдигнаха поглед — нещо голямо минаваше над главите им.
— Автолет — прошепна Толи.
— Сигурно просто минава над нас. Според тях ние все още сме в „Градината на удоволствията“.
— Стига някой да не ни е видял да се качваме по… — Тя отново млъкна, когато облак прах нахлу през открехнатата врата и песъчинките заблещукаха в лъча слънчева светлина. — Каца.
— Значи знаят, че сме тук — каза Зейн и накъса писмото.
— Какво правиш?
— Не можем да им позволим да го намерят — каза той. — Не бива да знаят, че има лек. — И той натика парчетата от писмото в устата си, кривейки лице при вкуса му.
Тя погледна хапчетата в ръката си.
— Ами тези?
Той преглътна хартията с измъчено изражение.
— Трябва да ги изпия, сега. — После напъха ново парче хартия в устата си и започна да дъвче.
— Те са съвсем дребни — каза тя, — можем да ги скрием някъде.
Той поклати глава, преглъщайки отново.
— Ако ни заловят без пръстените, това ще означава много за тях, Толи. Ще искат да разберат какво кроим. А щом поемеш някаква храна, ти вече няма да си газирана, може да се изплашиш и да предадеш хапчетата.
По покрива отвън се разнесе звук от приближаващи стъпки. Зейн бутна вратата, прекара веригата от вътрешната й страна и я заключи с катинара, като остави и двамата в пълен мрак.
— Това няма да ги спре задълго. Дай ми хапчетата. Ако действат, обещавам, че няма да те…
Отвън се разнесе глас и студена тръпка премина по гърба на Толи. Тембърът беше остър като бръснач и поряза слуха й. Това не беше охраната. Бяха дошли „Извънредни ситуации“.
В мрака на кабинката хапчетата се взираха в нея като две бездушни бели очи. Нещо караше Толи да не се съмнява, че думите в писмото, които я умоляваха да ги изпие, са наистина нейни. Може пък, ако ги вземе, умът й да се проясни и тя да си остане газирана постоянно, както казваше Зейн.
Но можеше и да не подействат и тогава от нея щеше да остане само празна безмозъчна черупка.
А може би Давид също беше мъртъв. Толи се запита дали от тук нататък част от нея винаги ще помни лицето му, независимо от това какво е направила в миналото. Ако не изпиеше лекарството обаче, никога нямаше да научи истината.
Толи посегна да сложи хапчетата в устата си, но установи, че ръката не й се подчинява. Представи си как мозъкът й се разпада. Как ще бъде заличена също като онази Толи, която беше писала писмото. После погледна молещите красиви очи на Зейн. Той поне нямаше никакви съмнения.
Може би не се налагаше тя лично да го направи.
Вратата изскърца остро, когато някой се опита да я отвори и веригата се обтегна до краен предел. Нещо блъсна отвън и звукът от удара изтрещя като фойерверк в тясното метално помещение. Извънредните бяха силни, но можеха ли да пробият метална врата?
— Сега, Толи — прошепна Зейн.
— Не мога.
— Тогава ги дай на мен.
Тя тръсна глава, наклони се към него и зашепна, за да не я чуят сред гръмовните удари, които валяха върху вратата.
— Не мога да ти причиня това, Зейн, нито мога да го направя сама. Дали пък ако всеки от нас вземе по едно…
— Какво? Това е лудост. Не знаем как това ще…
— Ние нищо не знаем, Зейн.
Ударите по вратата спряха и тя му изшътка. Извънредните не само бяха силни и бързи, но имаха острия слух на хищници.
Внезапно през процепа на вратата нахлу ярка светлина и по стените на кабинката бясно заподскачаха сенки, от които погледът на Толи се премрежи. Дочу се съскащият звук на металорезачка, която режеше веригата и мирис на разтопен метал изпълни ноздрите й. Извънредните щяха да нахлуят вътре след броени секунди.