Той се усмихна и се протегна сънливо.
Толи отвърна на усмивката му. Зейн беше поразително красив, когато се събуждаше. Сънят обикновено омекотяваше напрегнатия му поглед, а суровите черти добиваха почти уязвимия вид на изоставено гладно сираче. Толи, разбира се, никога не би го споменала пред него, защото той сигурно щеше да си направи нова операция и да го промени.
Тя се запъти към кафемашината, прескачайки по пътя си купчини нерециклирани дрехи и мръсни чинии, които покриваха всеки сантиметър от пода. Както обикновено, стаята на Зейн приличаше на корабокруширал кораб. Гардеробът му беше наполовина отворен, защото наблъсканото вътре не позволяваше вратата да прилепне плътно. Затова пък в такава стая много лесно можеше да се скрие нещо.
Докато отпиваше от кафето си, Толи нареди на отвора в стената да приготви обичайните им екипи за пързаляне: дебели синтетични якета, обточени с изкуствена заешка кожа, ватирани клинове с наколенки срещу лоши падалия, черни шалове и най-важното — дебели ръкавици, които стигаха почти до лактите. Докато отворът изплюваше дрехите, тя отнесе кафето на Зейн и това най-после успя да го върне в съзнание.
Зейн и Толи пропуснаха закуската — правеха го от месец насам — и поеха с асансьора надолу към централния вход на „Къщата на Пулхер“7, придържайки се към сленга на красивите, докато разговаряха.
— Видя ли скрежа, Зейн-ла? Толкова е ледено.
— Зимата е направо газиращо преживяване.
— Абсолютно. Лятото също е доста… Не знам как да го кажа. Топлещо, или нещо от този род.
— Извънредно.
Усмихнаха се любезно на пазача при входа и излязоха на студа, застоявайки се за кратко на най-горното стъпало на стълбището. Толи подаде чашата си с кафе на Зейн и напъха ръкавиците в ръкавите, покривайки белезницата на лявата си ръка с два слоя дрехи. След това уви черния шал около китката на същата ръка и здраво го пристегна, за да изолира още по-добре гривната. После пое двете чаши с кафе от Зейн и се загледа в парата, която излизаше на кълба от трепкащата черна повърхност, докато той правеше същото със своите ръкавици.
Когато и той приключи, Толи заговори, но не твърде високо:
— Мислех, че поне днес ще се държим нормално.
— Аз се държа съвсем нормално.
— Хайде стига — „газирането е кофти“!
— Какво? Много ли се изхвърлих?
Тя поклати глава, изкиска се и го побутна към левитиращия кръг на ледената пързалка.
Беше минал месец, откакто изпиха хапчетата, но нито Толи, нито Зейн бяха изпаднали в мозъчна смърт досега. Първите няколко часа обаче състоянието им беше тотално скофтено. Извънредните претърсиха бясно и тях, и „Валентино 317“, събирайки всичко намерено в малки пластмасови пликчета. После изджавкаха милион въпроси с острите си извънредни гласове, опитвайки се да разберат защо двойка нови красиви би се покачила на предавателната кула. Толи се опита да им обясни, че са търсели усамотение, но нито едно обяснение не се оказа достатъчно задоволително за агентите.
Накрая се появиха някакви пазачи и донесоха изоставените им пръстени, медицински спрей за наранените длани на Толи и мъфини. Толи излапа дълго отлаганата закуска като гладно псе, докато газираната й приповдигнатост съвсем не изветря, после се усмихна красиво и помоли да бъде отведена в хирургията за заличаване на белега от миналата нощ. След още един отегчителен час и нещо, Извънредните най-накрая позволиха на пазачите да я отведат в болницата заедно със Зейн.
В общи линии това бяха най-съществените събития, като се изключат интерфейс-белезниците. Лекарите нахлузиха на Толи нейната по време на пластичната операция за заличаване на белега, а Зейн се събуди на следващата сутрин и установи с удивление, че има белезница на ръката. Белезниците функционираха също като интерфейс-пръстените, но освен това можеха да изпращат гласови съобщения от произволна точка, също като мобилен телефон. Това означаваше, че ретранслират думите им, дори когато двамата са на открито и за разлика от пръстените никога не губят обхват. На всичко отгоре бяха споени така, че нито един инструмент, с който Толи и Зейн се опитаха да ги отключат, не успя да отвори непрекъснатия им гладък кръг.
Едва ли някой е очаквал обаче, че белезниците ще се превърнат в модния фетиш на сезона. Щом останалите кримита ги видяха, на Зейн му се наложи доста да се потруди, за да ги откаже и те да си поръчат такива. Затова нареди на отвора в стаята му да пусне цял куп имитации и ги раздаде. През следващите седмици плъзна слух, че белезниците са новият атрибут на кримитата и са знак за принадлежност към групата на изкачилите предавателната кула върху „Къщата на Валентино“; оказа се, че стотици от новите красиви са станали свидетели как Толи и Зейн се катерят по нея и са привлекли още толкова зрители, изпращайки трескаво пингове всички да гледат шоуто през прозорците си. След няколко седмици само най-безнадеждните демодета ходеха без метална гривна, имитация на белезница около китката и се наложи да увеличат охраната на кулата, за да държат новите красиви по-далече от нея.
7
Публий Клодий Пулхер (Publius Clodius Pulcher; ок. 92–52 г. пр. Хр.) е политик на късната Римска република от клона на Гтулхри (на латински pulcher „красивия“) на патрицианската фамилия на Клавдиите. — Б.пр.