— Те и без това вече ни държат под око — прошепна той. — Не можем да си позволим някой да ровичка из главата ми. — Той трепна отново и болезнено изкриви лице.
— Да се прибираме вкъщи — тихо каза тя.
— Ти остани. Аз и сам ще стигна до Пулхер.
Тя изсумтя и го дръпна далече от огъня.
— Хайде.
Той се остави да го поведе в мрака, встрани от останалите кримита. Шай извика след тях, но Толи й махна да остане при другите.
— Прекалил е с шампанското.
Шай се усмихна съчувствено и отново се обърна към огъня.
Двамата тежко запристъпяха по пътеката, замръзналата земя под краката им святкаше на лунната светлина, а студеният вятър още по-болезнено хапеше страните им след ласкавата топлина на огъня. Нощта притежаваше особена магия, но единствената мисъл на Толи в този момент бе какво се случва в главата на Зейн. Дали това просто е незначителен страничен ефект от лекарството? Или пък симптом за нещо ужасно?
— Не се притеснявай, Зейн — каза тя почти шепнешком. — Заедно ще се справим. Или пък ще излезем навън и ще потърсим помощ от мъгляните. Откритието е на Мади — тя ще разбере какво става.
Той не отговори, а просто се запрепъва нагоре по хълма, тежко опрян на нея.
Когато „Къщата на Пулхер“ се показа, той я дръпна да спре.
— Върни се обратно на купона. От тук и сам ще се прибера. — Гласът му се извиси неочаквано.
Тя се огледа притеснено, но наоколо нямаше никого — не се виждаха нито красиви, нито автолети.
— Притеснявам се за теб — прошепна тя.
Той снижи глас.
— Глупаво е да се тревожиш, Кльощо. Това е просто главоболие. Нищо особено. Може би защото по-дълго от теб съм бил красив. — Той се насили да се усмихне. — Затова ще ми е нужно повече време, докато свикна да използвам мозъка си.
— Хайде да вървим. Ще те сложа да си легнеш.
— Не, ти се връщаш обратно. Не искам да разберат за това.
— На никого няма да кажа — прошепна Толи. Не бяха споделили с никого за лекарството и щяха да го пазят в тайна, докато не се уверят, че останалите кримита са достатъчно газирани, за да си държат устата затворена. — Просто ще им обясня, че си прекалил с пиенето.
— Чудесно, но сега се връщай обратно — твърдо каза той. — Работата ти е да ги поддържаш газирани по-дълго време. Наблюдавай да не се напият и да се раздрънкат.
Толи погледна към огъня, който едва се виждаше между дърветата. Трябваше само малко повече шампанско, за да започне някой да се хвали. Тя отново погледна Зейн.
— Ще се справиш ли?
Той кимна.
— Вече съм по-добре.
Тя вдъхна дълбоко студения нощен въздух. Никак не и се вярваше наистина да е по-добре.
— Зейн.
— Слушай, с мен всичко ще е наред. Каквото и да се случи обаче, не съжалявам, че взехме хапчетата.
Толи отново си пое дъх, за да запази хладнокръвие.
— Какво искаш да кажеш с това „каквото и да се случи“?
— Не говоря само за тази вечер, а и занапред. Знаеш какво искам да кажа.
Толи са взря в искрящите му златисти очи и прочете в тях болката, която той мълчаливо понасяше. Не си струваше рискът да го изгуби само за да остане постоянно газирана. Тя тръсна глава.
— Не, не знам за какво говориш.
Той въздъхна.
— Предполагам, че глупаво се изразих. Добре съм.
— Тревожа се за теб.
— Просто се върни при останалите.
Толи тихо въздъхна. Нямаше никакъв смисъл да спори с него. Тя вдигна ръка и посочи увитата си с шала китка.
— Добре, но ако се почувстваш зле, ми кликни.
Той горчиво се усмихна.
— Поне за нещо ще са ни от полза.
Тя нежно го целуна и го изпрати с поглед, докато той мъчително пристъпваше към портала на къщата и влизаше вътре.
По обратния път й се стори, че въздухът внезапно е застудял. За малко да си пожелае отново да е с красив ум, поне само за една нощ, вместо да надзирава кримитата. Откакто се целунаха за първи път със Зейн, отношенията между тях ставаха все по-сложни.
Тя въздъхна. А може би точно така ставаше обикновено.
Зейн никога не би отишъл на лекар, Толи знаеше това. Но ако главоболието му се превърне в нещо по-лошо, дали ще успее да го накара да се прегледа? Естествено Зейн беше прав: лекар, способен да реши проблема, вероятно ще се досети какво го е причинило и можеше отново да върне Зейн към състоянието на красивия ум.