Толи изпърха с клепки и сви рамене.
— Обзалагам се, че причината е във фойерверките. Усещахме ги даже през леда. Чия тъпа идея беше това?
Д-р Кейбъл кимна съсредоточено.
— Твърде вероятна причина за инцидента. Но тогава видях лицето ти по новините, Толи. С ококорени очи и невинен вид разказваше своята газирана малка история. — Горната устна на Кейбъл се изви, но това не беше усмивка. — И си дадох сметка, че ти и тук продължаваш да правиш номера.
Толи усети някакъв юмрук да се забива в стомаха й, чувство, което помнеше още от грозните си дни — когато я хващаха. Опита се да маскира страха си като изненада.
— Аз?!
— Точно така, Толи — ти. Някак успяваш да го правиш въпреки всичко.
Прикована от погледа на д-р Кейбъл, Толи си представи как за пореден път я хвърлят в подземията на „Извънредни ситуации“, как лекарството губи силата си и спомените й отново са заличени. А може сега изобщо да не си правят труд да я връщат в „Града на новите красиви“. Опита се да преглътне, но усети, че устата и е суха като шкурка.
— Да, бе, точно така. За всичко аз съм виновна — едва успя да произнесе тя.
Д-р Кейбъл пристъпи още по-близо и Толи мобилизира волята си да не помръдне, въпреки че цялото й същество крещеше: „Бягай!“. Жената срещу нея я наблюдаваше със студен интерес, сякаш беше лабораторно животно върху масата за опити.
— Определено се надявам това да е било по твоя вина.
Толи сви вежди.
— На какво се надявате?
— Нека си говорим честно, Толи Янгблъд. Нагледах се на красивите ти номера. И нямам намерение да те затварям в моите подземия.
— Наистина ли?
— Ти смяташ ли, че ме е грижа, дори да потрошиш още нещо в „Града на новите красиви“?
— Ами, така си мисля.
Д-р Кейбъл изсумтя презрително.
— Аз не съм шеф на отдела по поддръжката. „Извънредни ситуации“ се намесват само тогава, когато има външна заплаха. През останалото време градът сам се грижи за себе си, Толи. Тук са взети толкова предпазни мерки, че просто не си струва да го обсъждаме, камо ли да се тревожим. Защо според теб на тази пързалка бяха задължителни бънджи жилетките?
Толи примигна. И през ум не й беше минавало защо са необходими жилетки: в „Града на новите красиви“ винаги се вземаха изключителни предпазни мерки, иначе новите красиви щяха да мрат като мухи. Тя сви рамене.
— Ако магнитните левитатори откажат, предполагам. Нещо като изключване на енергийните източници.
Кейбъл си позволи да се разсмее остро, но смехът й продължи по-малко от секунда.
— Енергийните източници не са отказвали в продължение на сто и петдесет години. — Тя само поклати глава при тази догадка и продължи: — Унищожавай и троши каквото искаш, Толи. Не ме е грижа за твоите малки номера. Освен ако не ми помогнат да те разкрия.
Погледът на жената пак я прониза и Толи отново трябваше да се пребори с желанието да побегне. Зачуди се дали това не е просто подвеждаща маневра — да признае какво са направили кримитата. Май и без това каза достатъчно досега. Но нещо в студения вторачен поглед на д-р Кейбъл, в нейния остър като бръснач глас, в движенията й на хищник, в самото й присъствие не позволяваше на Толи да се държи като празноглава красавица. До този момент всеки друг от новите красиви би избягал с писък, или би се превърнал в мекотело.
Въпреки това, ако „Извънредни ситуации“ държаха Толи сама да признае греховете си, едва ли биха губили време в празни разговори.
— Тогава защо сте тук? — попита вече с нормален глас Толи, правейки усилие да не трепне.
— Винаги съм се възхищавала на инстинкта ти за оцеляване, Толи. Ти ставаш един чудесен малък предател, когато ножът опре до кокал.
— Ами, благодаря. Така, де.
Кейбъл кимна.
— На всичкото отгоре се оказва, че си имала повече мозък, отколкото предполагах. И успя много добре да се справиш с обстоятелствата.
— Обстоятелствата? Така ли му викате на това?! — Толи високо изруга. — Говорите, сякаш съм била на фризьор!
— Удивително. — Д-р Кейбъл се приближи и впи очи в нейните, сякаш искаше да проникне в мозъка й. — Някъде дълбоко в теб все още е жива малката пакостлива грозница, нали? Забележително. Мисля, че бих могла да те използвам.