— Но защо?
— Защото все някой трябва да държи нещата под контрол, Толи.
— Не това питам. Исках да разбера защо причинявате вреда на красивите. Защо промивате мозъците им?
— И таз добра, Толи, не е ли очевидно? — Д-р Кейбъл разочаровано поклати глава. — На какво ви учат в училище?
— Че ръждивите едва не са унищожили света — издекламира Толи.
— Ето и отговорът на твоя въпрос.
— Но ние сме по-добри от тях, не унищожаваме дивата природа, не прокопаваме мини и не използваме нефт. Не водим войни. — Гласът на Толи секна, когато внезапно проумя.
Д-р Кейбъл кимна.
— Ние сме под контрол, Толи, благодарение на операцията. Оставени на произвола, човешките същества са същинска напаст. Множат се като зайци, изчерпват до дъно всички природни ресурси и унищожават онова, до което се докоснат. Без операцията хората рано или късно ще се превърнат в ръждиви.
— Не и ако са в Мъглата.
— Я си спомни, Толи. Мъглявите бяха обезлесили планината около селището и убиваха животни, за да се прехранват. Когато кацнахме, те горяха дървета.
— Да, но не чак толкова много. — Толи усети как гласът й изневерява.
— Представи си само, че има милиони селища като Мъглата. Те много скоро ще станат милиарди. Извън нашите самоконтролиращи се градове хората са същинска напаст, рак в тялото на земята. Но ние… — Тя протегна ръка и потупа бузата на Толи, пръстите й бяха необичайно топли в студената зимна нощ. — Ние, „Извънредни ситуации“. Ние сме лечението.
Толи тръсна глава и отстъпи далече от д-р Кейбъл.
— Да забравим този разговор!
— Но ти винаги си искала точно това.
— Не е вярно! — изкрещя Толи. — Единственото ми желание беше да стана красива. Само че вие постоянно се изпречвате на пътя ми!
Избухването изненада и двете и беше последвано от тишина, докато думите кънтяха навътре в парка. Купонът около огъня утихна, вероятно всички се питаха кой ли крещи така в гората.
Д-р Кейбъл първа се съвзе и тихо въздъхна.
— Хайде, Толи, успокой се! Няма нужда да викаш. Ако не приемаш предложението ми, ще те оставя да си продължиш купона. Наслаждавай се на живота, докато се превърнеш в самодоволна красива от втора степен. Скоро няма да ти е толкова важно да си газирана и ще забравиш за този разговор.
Толи издържа втренчения поглед на жестоко красивата Кейбъл и едва се овладя да не й каже за лекарството, да й натрие новината в самодоволната физиономия. Нейният ум нямаше да се притъпи нито утре, пито след петдесет години; тя нямаше да забрави коя е и какво иска. И не й трябваха „Извънредни ситуации“, за да се чувства жива.
Гърлото още я болеше от крясъка, но макар и с дрезгав глас, тя каза:
— Никога.
— Единственото, за което те моля, е да обмислиш предложението ми. Не е нужно да решаваш веднага — ще почакам. Само си припомни как се чувстваше, докато ледената пързалка пропадаше под краката ти. Можеш да си доставяш тази тръпка всеки ден. — Д-р Кейбъл небрежно махна с ръка. — И ако това има някакво значение за теб, мога да намеря място дори за твоя приятел Зейн. Държа го под око от известно време. Той едно време също доста ми помогна.
Студена тръпка мина по цялото тяло на Толи и тя тръсна глава.
— Не.
Д-р Кейбъл кимна.
— Да. Зейн беше много услужлив по въпроса за Давид и Мъглата, когато не избяга с останалите.
После се обърна и изчезна сред дърветата.
Краят на приятелството
Толи се запрепъва обратно към мястото на купона.
Огънят гореше с пълна сила и жегата му беше принудила кримитата да се отдръпнат, разширявайки кръга. Някой беше поръчал индустриални количества торфени блокчета, които можеха да изчерпат груповия месечен лимит на кримитата за отделяне на въглерод във въздуха. Върху тях бяха нахвърляни събрани из парка опадали клони и съскането на още влажното дърво напомни на Толи за огньовете, където готвеха храна в Мъглата, и как водата в току-що отсечените дървета кипваше и излиташе със съскане като пара, сякаш давайки глас на разгневените горски духове.
Тя се загледа в издигащата се над огъня колона дим, злокобно тъмнееща на фона на небето. Значи ето как Мъглата беше получила името си. Както каза д-р Кейбъл, мъгляните горяха изтръгнати живи от земята дървета. Човеците правеха това от хиляди години, а преди няколко века бяха наситили въздуха на планетата с толкова въглерод, че за малко да съсипят климата за вечни времена. И едва когато някой пуснал на свобода бактерията, унищожаваща петрола, цивилизацията на ръждивите била спряна, а светът — спасен.