Шай също беше преобразена — но не от вина, а заради изпепеляващия гняв. Скрита зад красиви усмивки, тя е таяла спомени за предателства, които й отнеха първо Давид, после Мъглата и най-накрая — нейната свобода. Трябвало е само да изкатери кулата и да пропадне през леда — напълно достатъчен катализатор да разбие блокажа на паметта — за да изплува нейният гняв на повърхността. И сега тя мразеше Толи.
Може би на Шай изобщо не й трябваха хапчета — вероятно спомените от грозните дни й бяха напълно достатъчни. А защо, благодарение на ужасните неща, които Толи Янгблъд й беше причинила, да не открие свой начин да се излекува.
Дъжд
Когато Толи се събуди, вече мислеше като грозна.
Преди на това му казваше газирана — сивкавата утринна светлина беше толкова ярка и сияйна, че можеше да те пореже. Дъждът биеше по прозореца на Зейн със злобни, полузамръзнали капки, които трополяха върху стъклото като нетърпеливи пръсти.
Толи обаче нямаше нищо против да вали. Водната завеса размазваше очертанията на градските кули и градините, превръщайки гледката в поредица от сиви и зелени петна, а светлините на отсрещните къщи образуваха ореоли по мокрото стъкло.
Пороят започна късно в нощта на огненото парти на кримитата и най-накрая угаси пламъците, сякаш д-р Кейбъл призова небесата, за да удави празника им. Толи и Зейн от два дни стояха затворени в стаята и не можеха да говорят свободно пред интелигентните стени в „Къщата на Пулхер“. Тя не успя да му каже нито за възстановените спомени на Шай, нито за срещата с д-р Кейбъл в гората. Не че изгаряше от нетърпение да му признае какво е споделила с Шай, или да го осведоми какво и разкри д-р Кейбъл за неговото минало.
Тази сутрин отново заваляха пингове, но Толи нямаше желание да се занимава с поредната вълна заявки за кандидатстване в клуба на кримитата. Продънването на пързалката и последвалите двудневни новини и репортажи ги превърнаха в най-популярния клуб в „Града на новите красиви“, но последното, от което имаха нужда сега, беше куп нови членове. Единствената им цел в момента бе да останат газирани. Толи обаче се притесняваше, че, хванати в капана на дъжда, кримитата постепенно ще се отегчат и ще се върнат към състоянието на красивия ум.
Зейн вече беше буден, пиеше кафе и зяпаше през прозореца, несъзнателно побутвайки белезницата с пръст. Той я изгледа, докато тя сънливо се протягаше, но не издаде нито звук. Мълчанието, настанало между тях след слагането на белезниците, беше нещо като конспирация, а кратките шепнения — задушевни, но Толи се питаше дали липсата на разговори няма постепенно да ги отчужди. Шай имаше право за едно: Толи почти не познаваше Зейн, преди да изкатерят кулата. А онова, което й каза д-р Кейбъл, я накара да осъзнае, че все още не го познава добре.
Но успееха ли веднъж да се отърват от белезниците и да заминат далече от града с освободени от красивото замайване спомени, нищо нямаше да им попречи да си разкажат всичко един на друг.
— Гадно време, а?
— Само температурата да падне с още няколко градуса, и ще го обърне на сняг.
Толи светна.
— Да, снегът тотално ще разкраси всичко. — Тя вдигна от пода една мръсна тениска, смачка я на топка и я запрати по него. — Бой със снежни топки!
Той остави топката да го удари и меко се усмихна. Главоболието от нощта на купона отдавна премина, но от тогава Зейн беше някак особено сериозен. Дори без дума да разменят, и двамата знаеха, че съвсем скоро трябва да избягат от града.
Всичко зависеше от белезниците обаче.
Толи опита да свали своята. Гривната се плъзна от китката към свитата длан и не й стигнаха само няколко сантиметра, за да се изхлузи. Предишният ден не беше хапнала почти нищо, решена да гладува до пълно изтощение, щом се налага, но да се отърве от тая белезница; въпреки това се съмняваше някога да отслабне достатъчно. Диаметърът на белезницата изглежда беше малко по-малък от костите на дланта й, а това никакво гладуване не би могло да промени.
Тя се загледа в червените белези, оставени от метала. Най-непреодолимата пречка се оказа голямата става на левия й палец. Толи дори обмисляше да огъне силно пръста си, да счупи костта и да се освободи от белезницата, но не можеше да си представи нещо по-болезнено.
Откъм вратата се чу звън и Толи изпъшка. Явно някой кандидат за крими не беше понесъл тяхното мълчание и се явяваше лично.
— Не сме вкъщи, нали? — попита Зейн.