Толи само сви рамене. Не и ако отвън е Шай, или поредният кандидат-член за клуба на кримитата; като се замисли малко обаче, тя установи, че всъщност няма желание никого да вижда.
Позвъняването се повтори.
— Кой е там? — попита Толи стаята, но тя не можа да отговори. Това означаваше, че който и да е отвън, не носи интерфейс-пръстена си.
— Това е… интересно — обади се Зейн. Двамата се спогледаха и Толи усети, че любопитството надделява.
— Добре, отвори тогава — каза тя на стаята.
Вратата се дръпна настрани и отвън се оказа Фаусто, който приличаше на недоудавено коте, току-що извадено от реката. Косата беше прилепнала към главата, дрехите му бяха подгизнали, но очите му светеха. Носеше два левитиращи сърфа, които оставяха мокри следи по пода.
Той влезе в стаята, без да каже дума и остави товара си на пода. Те веднага се издигнаха във въздуха и спряха на нивото на коленете, докато Фаусто вадеше от джобовете си два чифта противоударни белезници и два сензора за корема. После обърна единия от сърфовете и мълчаливо посочи контролния панел от долната му страна. Толи се изтърколи от леглото, за да го погледне по-отблизо. Гайките, които крепяха панела, бяха развити, от него стърчаха две червени жици, съединени с черна лепенка.
Фаусто се направи, че разделя жиците, после разтвори недоумяващо ръце, задавайки без думи въпроса: „Къде е сърфът?“ и се ухили.
Толи замислено кимна. Фаусто все още беше газиран от пропадането на пързалката и татуировката му продължаваше да се върти. За него поне дъждовните дни и нощи не бяха загубено време. Двата сърфа бяха хакнати съвсем в стила на грозните. Ако жиците се разделят, охранителната им система и навигацията щяха да откажат и сърфовете вече нямаше да са видими за интерфейса на града.
Успееха ли да се освободят от белезниците, Зейн и Толи можеха да отидат, където си пожелаят.
— Грандиозно! — каза тя, без да я е грижа, че стените ще чуят.
Не дочакаха слънцето да огрее.
Летенето под дъжда беше като да взимаш студен душ с дрехите. Отворът в стената изплю очила и обувки с грапави подметки, за да могат, макар и трудно, все пак да се задържат върху сърфовете. Вятърът залепи мокрото яке на Толи към тялото й, дръпна й качулката от главата и заплашваше да я събори от дъската при всеки завой.
Рефлексите й на грозна не бяха изличени. Напротив, благодарение на операцията тя още по-уверено пазеше равновесие, а студеният дъжд помагаше да не изпадне в обичайното замайване на красивите, въпреки че термостатът на якето беше на максимум. Докато сърцето й биеше ускорено и зъбите й тракаха от студ, тя щеше да остане с бистър ум.
Двамата със Зейн полетяха към реката, като се придържаха близо до върхарите на дърветата из виещия се под тях „Дензъл парк“. Клоните танцуваха на вятъра като протегнати ръце, които се опитват да ги достигнат и да ги смъкнат на земята. Когато Толи направи вираж и разцепи въздуха с ръце, главата й се избистри и от последните останки на обичайната красива сънливост.
Подръпването на сензора, прикрепен към пръстена на корема, събуди спомена за експедициите до Ръждивите руини с Шай и отново й припомни колко лесно беше на грозните да се измъкнат от града.
Единственото, което й разваляше удоволствието в момента, бяха интерфейс-белезниците. Противоударните гривни имаха достатъчно широка обиколка и успяха да обхванат китката заедно с белезницата, а интелигентната материя, от която бяха направени, се нагласи според формата й. Въпреки това Толи все си представяше как металът се врязва в плътта й.
Стигнаха реката и полетяха над нея, провирайки се под мостовете, а дъната на сърфовете им облизваха белите гребени по разпенената от вятъра водната повърхност. С луд кикот Зейн мина пред нея, заби задната част на сърфа си във водата и я обля с вълна от водни пръски.
Тя се приведе ниско, за да избегне плисналата насреща й вода, после пристъпи към носа на сърфа и увеличи скоростта. Пресичайки пътя на Зейн, тя наклони рязко сърфа и на свой ред го обля с вода. Чу го как извика, когато мина през водния облак.
Подгизнала и задъхана, Толи се запита дали да си Извънреден не означава точно това — да си непрекъснато с изострени сетива, да живееш в постоянно напрежение и да усещаш тялото си като съвършено настроен механизъм. Спомни си какво й казаха Мади и Аз — Извънредните нямат мозъчна аномалия, те са излекувани.
Разбира се, да си Извънреден имаше и своята цена — дребна корекция на лицето: вълчи зъби и студени безизразни очи, които ужасяваха всеки срещнат. Но външният вид, сякаш заимстван от филм на ужасите, беше нищо в сравнение с работата за „Извънредни ситуации“ — преследване на избягали грозни и унищожаването на всеки, представляваш заплаха за града.