Ами ако операцията на Извънредните отново деформира мозъка и превръща човек от вечно замаян красив ум в покорна машина? Със силата и бързината на Извънредните тя по-лесно би избягала от града, но имаше риск по време на втората операция да поставят нещо като невидими белезници вътре в нея, нещо, по което винаги ще я откриват.
В лицето на Толи плисна вода и й напомни, че не трябва да се разсейва; тя се стрелна нагоре и се зарея над един пешеходен мост. Видя как отдолу Зейн колебливо се озърта, чудейки се къде беше изчезнала.
Толи се спусна право пред него и съприкосновението на нейния сърф с водата прозвуча като шумна плесница, от която се вдигна фонтан от пръски. Веднага разбра, че се беше врязала твърде рязко в повърхността. При тази скорост водата добиваше твърдостта на бетон и ударът я метна встрани — Толи усети, че дъската под краката й се изплъзва.
Падането продължи миг, после противоударните гривни се задействаха, затегнаха се мъчително около китките й и я дръпнаха на безопасна височина.
Озова се до кръста в ледена вода, увиснала на противоударните гривни, пищяща от студ и изненада и разбрала на собствен гръб какво е да си мокър до кости. Единствената утеха беше, че успя да прекатури и Зейн.
— Абсолютно газираща маневра, Кльощо — извика той и се покатери обратно върху сърфа. Останала без дъх, за да отговори, тя се преметна на своята дъска и легна по корем отгоре, заливайки се от смях. После и двамата мълчаливо се приземиха на твърда земя, за да си отдъхнат.
На калния бряг се притиснаха плътно един в друг, за да се стоплят. Сърцето й продължаваше бясно да бие, а под напора на проливния дъжд реката пред тях изглеждаше като поле с блестящи цветя.
— Толкова е красиво — каза Толи, представяйки си какво е да са двамата със Зейн в дивото, да се чувстват по този начин всеки ден, да са свободни от парализиращите закони на града.
Китката й пулсираше и тя свали противоударната гривна, за да я погледне. При падането белезницата отдолу се беше врязала в плътта й. Толи я дръпна, но дори на мократа ръка тя пак се заклещи на обичайното място.
— Пак не става — оплака се тя.
Зейн взе ръката й и тихо каза:
— Не я дърпай, Толи. — После покри белезниците с якето си и прошепна: — Така китката ти само ще отече.
Тя изруга и нахлузи качулката. Дъждът биеше по синтетичната материя като нетърпеливи пръсти, които барабаняха върху главата й.
— Мислех, че поне водата.
— Не става. На студа металът се свива, затова сега сигурно са още по-тесни.
Толи изгледа Зейн и повдигна едната си вежда.
— В такъв случай — прошепна тя, — разширяват ли се, когато са горещи?
Той замълча за миг. После прошепна толкова тихо, че тя едва го чу през шума от дъжда.
— Ако са наистина горещи ли? Мисля, че тогава малко ще се разширят.
— Колко малко?
Той сви рамене, почти незабележим жест под зимното яке, но личеше, че е успяла да го заинтригува.
— Колко горещо можеш да издържиш?
— Нали не става дума за някаква свещ?
Зейн поклати глава.
— Не, за нещо доста по-горещо от това. Нещо, което ще може да контролираме, за да не си овъглим ръцете. Въпреки това обаче, няма как да не ги изгорим.
Тя погледна изпъкналостта под ръкава си и въздъхна.
— Поне е по-приемливо от това сам да си счупиш пръста.
— Какво да направиш?
— Просто нещо, което… — Гласът й трепна.
Зейн проследи погледа й през реката. На отсрещния бряг имаше две фигури със скрити под качулките лица, левитиращи върху сърфовете си, които гледаха към тях.
Толи едва се удържа да не извика.
— Мъгляни!
Зейн поклати глава.
— Това са униформени якета от някое общежитие.
— Какво ще правят грозни от града навън по това време?
— Може би трябва да ги попитаме.
Нарязаните
Четиримата се подслониха под навеса на рециклатор за хартия на брега откъм „Града на грозните“, така че да се скрият едновременно и от дъжда, и от нежелани погледи. Толи със задоволство забеляза, че двамата грозни не носят интерфейс-пръстени — така срещата на четиримата не би могла да бъде прихваната от интерфейса на града.