— Това ти ли си наистина, Толи? — прошепна момичето.
— Да, наистина. От репортажите по новините ли ме позна?
— Не! Аз съм Сузи. А това е Декс — каза тя. — Не ни ли помниш?
— Припомни ми.
Но момичето само впи поглед в нея. Около врата си носеше груба кожена каишка, която приличаше на мъглянска — ръчно изработена и избеляла с годините. От къде ли я беше взела?
— Ние ти помогнахме за огнения надпис „Новата Мъгла е жива“, не помниш ли? — подсказа й момчето. — Когато ти беше още грозна.
Спомените бавно започнаха да изплуват в паметта на Толи: огромни огнени букви, подпалени за отвличане на вниманието, докато двамата с Давид се промъкнаха в централата на „Извънредни ситуации“. Това бяха двама от грозните, които помогнаха да организират диверсията, а после им съдействаха да се укрият в Ръждивите руини, носеха им новини и провизии от града и отвличаха вниманието на охраната и Извънредните, за да не попаднат по следите им.
— Ти май наистина си ни забравила — каза Декс. — Излиза, че всичко е истина. Те действително повреждат мозъка.
— Така е, наистина го правят — отговори Зейн. — Но хайде да караме по-полека, моля.
Дъждът беше толкова силен, че бумтеше като самолет над навеса, заглушавайки думите им. На двамата грозни обаче трябваше да се припомни да говорят по-тихо.
Погледът на Декс се закова на противоударната гривна, върху която беше усукан шалът, сякаш не вярваше, че белезницата е отдолу и лови всяка тяхна дума.
— Съжалявам.
После отново спря поглед върху лицето й, без да крие удивлението си от нейното преобразяване. Сузи мълчеше изпълнена с благоговение, тя поглъщаше жадно всяка дума на Толи. В сиянието на нейния поглед Толи се чувстваше силна и с необичайно трезва мисъл. Беше очевидно, че двамата са готови на всичко, стига тя или Зейн да ги помолят.
Ако съзнанието й все още беше подчинено на аномалията на красивия ум, тя би се почувствала горда, че буди обожание в околните. Но сега, когато мислеше трезво, това нескрито възхищение я смути.
Разговорът с двамата грозни все пак не се оказа толкова труден. С възстановяването на Толи след хапчето, тя вече гледаше без отвращение несъвършените им лица. Техният вид сега не я ужасяваше, както лицето на Крой при първата им среща. Малкото разстояние между предните зъби на Сузи й се виждаше по-скоро очарователно, отколкото отблъскващо и дори от пъпките на Декс не я побиваха тръпки.
— Пораженията върху мозъка обаче не са необратими — обясни Зейн. — Ние лека-полека си връщаме предишното мислене и даже ставаме по-умни. Това обаче трябва да си остане между нас, няма да го разправяте на останалите, става ли?
Двамата кимнаха мълчаливо, но Толи се запита дали споменаването, макар и бегло, за новото лекарство пред двама почти непознати грозни си струва риска. От друга страна обаче, посвещаването на Сузи и Декс в тайната може би беше най-бързият начин новината да стигне до Новата Мъгла.
— А какви са новините от руините — попита Зейн.
Сузи се наведе към ухото му, помнейки, че трябва да шепне.
— Затова сме тук. Доколкото ни е известно, всички нови мъгляни изчезнаха. До снощи.
— Какво стана снощи? — попита Толи.
— Ами, откакто изчезнаха, ние продължихме да ходим в руините почти през вечер — обясни Декс. — Проверявахме старите убежища и давахме светлинни сигнали. Но близо месец нямаше никаква промяна.
Толи и Зейн се спогледаха. Горе-долу преди месец Крой остави хапчетата на Толи. Съвпадението във времето очевидно не беше случайно.
— Миналата нощ обаче открихме нещо в едно старо скривалище — продължи Сузи. — Намерихме изгорели фойерверки и стари списания.
— Стари списания ли? — попита Толи.
— Точно така — отговори Сузи. — От епохата на ръждивите. Когато всички са били грозни.
— Не ми се вярва новите мъгляни да оставят нещо толкова ценно да се търкаля наоколо — каза Толи. — Списанията са истинско съкровище. Познавах един човек, който пожертва живота си, за да ги опази. Значи мъгляните отново са тук.
— Само че сега нещо ни баламосват — каза Декс. — Играят го на сигурно.
— Защо? — тихо попита Зейн. — От колко време е така?
— Откъде да знам? — отговори Декс. — Затова днес дойдохме тук. Искахме да се възползваме от проливния дъжд и да те открием, Толи. Мислехме, че ти и твоите хора ще ни насочите по някаква следа.