— Когато започнаха по цял ден да ви показват по новините, решихме, че нещо се е случило — добави Сузи. — Нали онова с пързалката беше ваш номер?
— Радвам се, че си го разбрала — отговори Толи. — Очаквахме и новите мъгляни да го забележат. Оказва се обаче, че не са схванали посланието.
— Сигурни бяхме, че знаеш нещо по въпроса — каза Сузи. — Особено откакто видяхме някои от твоите красиви приятели в „Града на грозните“.
Толи сви вежди.
— Красиви? Тук?
— Ами, да, в „Парка на Клеопатра“. Успях да разпозная двама от тях от репортажите по новините. Мисля, че са от кримитата. Това е вашият клуб, нали?
— Да, но…
Сузи се намръщи.
— Не знаеше ли?
Толи тръсна глава. Последните два дни беше получила няколко съобщения от кримитата — повечето се оплакваха заради дъжда. Но никой не споменаваше, че се кани да ходи в „Града на грозните“.
— Какво търсеха тук? — попита Зейн.
Сузи и Декс се спогледаха с покрусен вид.
— Ами, не сме сигурни — отговори Сузи. — Не поискаха да говорят с нас, просто ни разкараха.
Толи стисна зъби и дъхът й изсвистя през тях. На красивите беше позволено да идват от тази страна на реката — те можеха да отидат, където си поискат в пределите на града — но никой от тях никога те беше стъпвал в „Града на грозните“. Което от своя страна означаваше, че ако някои красиви искат да останат незабелязани, „Паркът на Клеопатра“ в дъждовен ден е най-подходящото място. Въпросът беше от кого искат да се скрият.
— Не каза ли на всички да кротуват известно време? — попита я Зейн.
— Направих го.
Толи се питаше кои от кримитата стоят зад всичко това. И какво всъщност е „всичко това“.
— Заведете ни там — каза тя.
Сузи и Декс ги поведоха към парка, летейки предпазливо в проливния дъжд. Убедена, че някой наблюдава движението им чрез белезниците, Толи накара грозните да минат по обиколен път. Гледката наоколо събуди забравени спомени от детството й — общежитията на грозните, потъналите във вода паркове и празните игрища.
Въпреки пороя, навън имаше още неколцина грозни. Част от тях на тумба се спускаха по хълма и крещяха високо всеки път, преди да се пързулнат по калния склон. Други играеха на гоненица в двора на общежитието, падаха и ставаха, въргаляха се в локвите, покрити с кал, също като съмишлениците си от другата група. Всички бяха твърде погълнати от своите занимания, за да забележат четирите сърфа, които тихо прелетяха над тях.
Толи се опита да си спомни дали и тя се беше забавлявала толкова като грозна. Знаеше само, че по онова време нямаше търпение да стане красива, да мине на другия бряг на реката и да загърби миналото си. Сега, докато летеше със скрито под качулката съвършено лице, тя се почувства като неспокоен призрак, който ревниво наблюдава живите и се опитва да си припомни какво е да си един от тях.
„Паркът на Клеопатра“, разположен високо в зеления пръстен, който очертаваше пределите на града, беше празен. Пътеките се бяха превърнали в малки поточета, които отвеждаха дъждовната вода в коритото на набъбналата река. Дивите животни не се виждаха, явно изпокрити по дупки и леговища, само няколко птици с жалък вид се крепяха върху клонките на старите пинии, натежали и без това от водата.
Сузи и Декс ги отведоха до една поляна, маркирана с флагчета за слалом, и в главата на Толи отново нахлуха спомени.
— Това е едно от любимите места на Шай. Тя ме научи да сърфирам точно тук.
— Шай ли? — обади се Зейн. — Но тя щеше да ни каже, ако крои нещо, нали?
— Може и да не го направи — тихо каза Толи. След скандала между двете не беше получавала никакви съобщения от Шай. — Все не намирах случай да ти кажа, Зейн — в момента тя направо ми е бясна.
— Леле! — намеси се Сузи. — Пък аз си мислех, че всички красиви се харесват помежду си.
— Обикновено е така — въздъхна Толи. — Добре дошла в новия свят.
Зейн присви очи.
— Мисля, че двамата с Толи трябва да поговорим. — И той хвърли многозначителен поглед на грозните.
Трябваше им известно време, докато схванат какво има предвид, накрая Сузи се окопити първа.
— О, разбира се. Ние ще вървим. Но ако…
— Ако новите мъгляни пак се появят, прати ми съобщение — каза Толи.