— Градът не чете ли пощата ти?
— Вероятно. Напиши само, че си ни видяла по новините и искаш да станеш една от кримитата, когато навършиш шестнайсет. А истинското съобщение скрий под рециклатора и аз ще пратя някой да го вземе. Разбра ли?
— Схванах — отговори Сузи с редкозъба усмивка.
Толи беше сигурна, че от сега нататък двамата всяка нощ ще ходят до руините, независимо дали вали и ще търсят следи от новите мъгляни, щастливи, че им е възложена мисия.
Тя им се усмихна красиво.
— Благодаря за всичко.
Толи и Зейн постояха мълчаливо след тръгването на грозните, наблюдавайки поляната иззад дебелите стволове на дърветата. Флагчетата на слалом пистата бяха клюмнали унило под поройния дъжд и дори вятърът едва успяваше да ги раздвижи. Дъждовната вода се събираше в локви и тези плитки езера отразяваха сивото небе като накъдрени огледала. Толи си спомни как слаломираше между същите тези флагчета със сърфа, опитвайки се да прави виражи и да спира, без да пада от дъската. Беше отдавна, когато двете с Шай все още бяха приятелки.
Изобщо не се сещаше защо й е на Шай отново да идва тук. Може просто няколко кримита да са разгрявали върху сърфовете, въобразявайки си, че това е много газиращо. Чудо голямо.
Колкото по-дълго стояха един срещу друг обаче, толкова по-ясно разбираше, че няма никакво оправдание, задето досега не е разказала всичко на Зейн. Крайно време беше да признае какво е причинила на хората в Мъглата и че е издала тайната за лекарството на Шай, но на първо място трябваше да каже на Зейн какво й е разкрила д-р Кейбъл за него. Толи обаче никак не бързаше да започне такъв разговор, а подгизналите дрехи и студът изобщо не я улесняваха. Терморегулаторът в якето й беше включен на максимума. Газираната приповдигнатост от летенето със сърфа вече изветряваше, заместена от гняв и самообвинения, че е чакала толкова дълго. Белезниците бяха добро извинение да избегне неудобния разговор.
— И така, какво стана между вас двете с Шай? — попита Зейн. Гласът му беше все така мек, но в него се долавяше остра тревожна нотка.
— Тя постепенно си връща спомените. — Толи се втренчи в калната локва отпред, наблюдавайки как дъждовните капки, които се процеждаха през мокрите борови клонки, нарушават гладката й повърхност. — В нощта след пропадането тя наистина ми беше бясна. Обвини ме, че аз съм виновна, задето Извънредните са открили Мъглата. Сигурно в това има голяма доза истина. Аз ги предадох.
Той кимна.
— Допусках го. Според историите, които вие двете разказвахте — още преди хапчето, — ти си я спасила от Мъглата. Казано на езика на красивите, това ми прилича по-скоро на предателство.
Толи вдигна очи.
— Значи си знаел?
— Че си отишла като съгледвач на „Извънредни ситуации“ ли? Досещах се.
— О! — Толи не знаеше дали да въздъхне от облекчение, или да се засрами. Е, нали и Зейн е сътрудничил на д-р Кейбъл, значи може да я разбере. — Не го направих по свое желание, Зейн. Искам да кажа, че отначало тръгнах към Мъглата, за да върна Шай и да стана красива, но после промених намерението си. Реших да остана в Мъглата. Опитах се да унищожа проследяващото устройство, което ми бяха дали, но с това провалих всичко. Все така става, че дори когато постъпвам правилно, предавам всички около себе си.
Зейн се обърна към нея, очите му гледаха настоятелно изпод качулката.
— Толи, ние всички сме в ръцете на хората, които управляват този град. Шай би трябвало да го знае.
— Де да беше само това — продължи Толи. — На всичкото отгоре и откраднах Давид. Още докато бяхме в Мъглата.
— О, ето че той пак излиза на сцената — поклати глава Зейн. — В такъв случай съм сигурен, че сега тя ти е направо бясна. Това поне ще я държи газирана още дълго време.
— Да, наистина е газирана. — Толи преглътна. — Има и още нещо, което допълнително я вбеси.
Той зачака мълчаливо да чуе продължението, а дъждовната вода капеше от качулката му.
— Казах й за лекарството.
— Какво? — Шепотът на Зейн разсече шума от дъжда като съскането на пара.
— Наложи се. — Толи умолително разпери ръце. — Тя почти се досети, Зейн, и мислеше, че може да се излекува сама. Изкатерила е кулата на Валентино, защото решила, че това ни е променило. Естествено, на нея не й е подействало като хапчетата. Тя не спря да ме разпитва какво е станало с нас. Каза, че й дължа поне това след всички злини, които съм й причинила, докато сме били грозни.