Зейн тихо изруга.
— Значи си й казала за хапчетата, така ли? Страхотно! Сега всичко може да се скофти.
— Но тя е съвсем газирана, Зейн. Не ми се вярва да ни издаде — каза Толи и сви рамене. — Ако не друго, новината за хапчето така я вбеси, че ще остане газирана за цял живот.
— Вбеси ли я? И защо — че ти си излекувана, а тя — не?
— Не — въздъхна Толи. — Защото ти си излекуван.
— Какво?!
— Дължах го на нея, но ти получи второто хапче.
— Но тогава нямаше време да…
— Зная, Зейн. Но тя не го знае. За нея всичко изглежда така, сякаш… — Толи тръсна глава, усещайки как топли сълзи напират в очите и. Всички други части на тялото й бяха сковани от студ — пръстите постепенно замръзваха и ставаха безчувствени. Започна да трепери.
— Всичко е наред, Толи. — Зейн извади ръката си от дебелата ръкавица и хвана нейната.
— Трябваше да я чуеш как приказва, Зейн. Тя наистина ме мрази.
— Виж, съжалявам. Въпреки това се радвам, че избра мен.
Тя го погледна, но очите й бяха замъглени от сълзите.
— Ясно, искаш да ми благодариш за мигрените, които те мъчат.
— Така е много по-добре, отколкото да си остана с красивия ум — отговори той. — Не това исках да кажа, обаче. В онзи ден не просто намерихме хапчетата. Радвам се, че това между нас се случи.
Тя го погледна и видя, че се усмихва. Пръстите му, все още преплетени с нейните, също трепереха от студа. Толи успя да му се усмихне в отговор.
— Аз също.
— Не позволявай на Шай да те кара да се чувстваш зле заради нас двамата, Толи.
— Разбира се, че няма да й позволя. — Тя тръсна глава, осъзнавайки, че наистина е така. Каквото и да казва Шай, Зейн беше точният човек, с когото да сподели лекарството. Той през цялото време я поддържаше газирана, предизвика я да премине изпитанията на мъгляните и й даде кураж да изпробва нетествано лекарство. В този ден тя беше открила нещо много повече от лек срещу красивия ум — беше срещнала човек, с когото да продължи напред и да преодолее провалите си от миналото лято.
И двамата с Перис бяха още малки, когато си обещаха да останат приятели завинаги, но в деня, когато той навърши шестнайсет, я остави сама в „Града на грозните“. После Толи загуби Шай, защото я предаде на „Извънредни ситуации“ и й отне Давид. Сега дори Давид го нямаше, потънал някъде в пороя и полузаличен от спомените й. Даже не си направи труда да й донесе хапчетата, а остави тази работа на Крой. Толи се досещаше какво може да значи това.
Но Зейн…
Тя се вгледа в съвършените му златни очи. Именно той беше с нея в този момент, от плът и кръв и щеше да е пълна глупачка, ако позволи това между тях да бъде пометено от хаоса в нейното минало.
— Трябваше по-рано да ти кажа за Шай. Но тия стени…
— Всичко е наред. Можеш да ми се довериш. По всяко време.
Тя стисна ръката му в двете си длани.
— Зная.
Той посегна да докосне лицето й.
— Ние тогава все още не се познавахме, нали?
— Тогава просто рискувахме, така си мисля. Странно как се случи всичко.
Той се разсмя.
— Аз пък си мисля, че обикновено така става. Е, в повечето случаи няма загадъчни хапчета и Извънредни, които разбиват вратата. Но винаги си е рисковано, когато целунеш за първи път някого.
Толи кимна и се наклони напред. Устните им се сляха, целувката беше бавна и всепоглъщаща, въпреки ледения дъжд. Тя усещаше как той трепери, чувстваше студената кална земя под краката им, но те двамата бяха изолирани от целия свят под събраните качулки, които образуваха сигурен подслон, стоплен от смесения им дъх.
Накрая Толи прошепна:
— Толкова се радвам, че онзи ден ти беше с мен.
— Аз също.
— Аз. О! — Тя се дръпна назад, бършейки лицето си.
Струйка вода се беше плъзнала под качулката и сега се стичаше по бузата й като студена, отмъстителна сълза.
Той се разсмя и стана, после дръпна и нея.
— Хайде, не можем вечно да стоим тук. Да се връщаме в Пулхер, да закусим и да си сложим сухи дрехи.
— На мен и така ми е добре.
Той се усмихна, но посочи китката и снижи глас.
— Ако останем прекалено дълго на едно място, някой може и да се заинтересува какви ги вършим в „Града на грозните“.
— Все ми е едно — прошепна тя.
Но Зейн имаше право. Трябваше да се прибират. Цял ден не бяха слагали нищо в уста, освен няколко калорийни пургатива, прокарани с кафе. Въпреки че зимните им якета имаха термостати, след физическото натоварване от летенето и шока от падането в ледената вода, Толи се чувстваше изтощена, а студът вече проникваше в костите й. Комбинацията от глада, студа и целувката я замая.