Зейн щракна с пръсти и сърфът му се вдигна във въздуха.
— Почакай минутка — тихо каза тя. — Има още. Трябва да ти кажа нещо за нощта, когато пързалката пропадна.
— Добре.
— След като се прибрах… — Споменът за жестокото лице на д-р Кейбъл я накара да потръпне, но тя си пое дъх и опита да се успокои. Беше толкова глупаво да чака досега, вместо да измъкне Зейн някъде далече от умните стени в „Къщата на Пулхер“ и да му разкаже за срещата с нея. Не искаше между тях да има тайна.
— Какво става, Толи?
— Тя ме причака. Д-р Кейбъл.
Името отначало не предизвика никаква реакция у Зейн, но после той кимна.
— Спомням си я.
— Наистина ли?
— Нея човек трудно може да я забрави — каза Зейн. После замълча, зареял поглед над поляната. Толи се зачуди дали ще каже още нещо.
Най-накрая реши да продължи.
— Направи ми странно предложение. Искаше да разбере дали аз…
— Шшшт! — изсъска той.
— Какво… — понечи да каже тя, но Зейн запуши устата й с ръка в ръкавица. После залегна на калната земя, повличайки я със себе си. През дърветата към тях с маршова стъпка приближаваше група фигури. Придвижваха се бавно, сгушени в почти еднаквата си зимна екипировка, а около лявата китка на всички имаше увит черен шал. Толи разпозна веднага една от тях — святкащи медни очи и виеща се татуировка.
Шай.
Ритуалът
Толи успя да преброи още десетина, които удряха крак в калната земя с мълчалива решителност. Стигнаха средата на поляната и се подредиха в широк кръг около едно от флагчетата. Шай застана по средата и огледа изпитателно изпод качулката всеки от присъстващите. Те стояха на ръка разстояние един от друг, с лице към Шай и чакаха мълчаливо.
След като постоя известно време неподвижно, тя съблече зимното си яке, хвърли го на земята, свали ръкавиците и разпери ръце. Беше само по панталон, бяла тениска без ръкав и имитация на белезница на лявата китка. После вдигна глава към небето и остави дъжда да се сипе върху лицето й.
Толи потрепери и още по-здраво се загърна в якето. Защо ли Шай се опитва да измръзне до смърт?
Останалите известно време останаха неподвижни. Най-накрая, бавно, разменяйки си неловки погледи, те последваха нейния пример и свалиха якетата и палтата, пуловерите и ръкавиците. Когато качулките паднаха, Толи разпозна още двама от кримитата. Единият беше Хо — стар приятел на Шай, избягал в Мъглата само за да се върне малко по-късно в града по собствено желание. Позна и Такс, станал член на кримитата две седмици преди нея.
Останалите седем красиви обаче не бяха кримита. Те въодушевено хвърлиха палтата си на земята и обгърнаха с ръце раменете си, за да се предпазят поне малко от хапещия студ. Когато Хо и Такс разпериха ръце, останалите ги последваха неохотно. Дъждът шуртеше отгоре и белите тениски скоро прилепнаха по телата им.
— Какви ги вършат тия? — прошепна Зейн.
Толи само поклати глава. Забелязала, че Шай пак си е правила операция — някакви древни символи, изрязани като татуировка по ръцете и. Покриваха кожата от лактите до китките. Хо и Такс имаха същите белези.
Шай започна да говори с вдигнато нагоре лице, втренчена във флагчето като някой луд, който не се обръща към никого конкретно. Казаното не стигаше до тях през поляната, само от време на време долитаха откъслечни думи. Толи не успя да схване смисъла — ритъмът наподобяваше пеене, подобно на молитвите, които ръждивите и праръждивите са възнасяли към небето в прослава на невидимите си супергерои.
След няколко минути Шай замлъкна, групата отново потъна в мълчание и всички се тресяха от студ, с изключение на очевидно откачилата Шай. Толи забеляза, че дори красивите, които не са кримита, имат татуировки на челата — съвсем прясно направени и пулсиращи под дъжда! Реши, че след инцидента на стадиона татуировките са се превърнали в модна мания, но щом като и седмината непознати красиви бяха татуирани, това вече не приличаше на съвпадение. — Причината за всичко е, че кримитата са на мода — прошепна Толи. — Шай сигурно ги е вербувала.