— Но защо? — изсъска Зейн. — Нали всички заедно решихме, че сега най-малко ни трябват новобранци.
— Може би тя има нужда от тях.
— За какво са й?
Толи потръпна.
— Ето заради това.
Зейн изруга.
— Ние просто ще й наложим вето.
Толи поклати глава.
— Мисля, че в момента на нея не й пука за нашето вето. Даже не съм сигурна дали тя още е…
Гласът на Шай отново разцепи дъждовната пелена. Тя посегна към задния джоб на панталона си и извади от там някакъв предмет, който студено проблесна на сивата светлина. Когато го разгъна, се оказа дълъг нож.
Толи ококори очи, но нито един от красивите в кръга не изглеждаше изненадан — по лицата им личеше някаква смесица от слаб страх и въодушевление.
Вдигнала високо ножа над главата си, Шай продължи да нарежда нещо в същия бавен, отмерен ритъм, Толи я чу да повтаря една дума толкова често, че накрая схвана смисъла й.
Звучеше като „Нарязаните“.
— Да се махаме — каза тя толкова тихо, че Зейн изглежда не я чу. Искаше да се качи на сърфа и да отлети, но установи, че нито може да помръдне, нито да отклони поглед от зрелището, нито да затвори очи.
Шай взе ножа в лявата ръка и опря острието в предмишницата на дясната. После вдигна високо и двете си ръце, обърна се бавно и прикова с изгарящ поглед всеки от присъстващите. След това отново вдигна глава и подложи лицето си на дъжда.
Движението беше толкова неуловимо, че Толи едва не го пропусна заради разстоянието между тяхното скривалище и групата красиви, но се досети какво става по реакцията на останалите. Телата им се тресяха от възбуда, очите им се разшириха от хипнотичен ужас — също като Толи, те също не можеха да отклонят поглед от ставащото.
После Толи видя кръвта да се процежда от раната. Потече на тънка струйка под дъжда, разля се по вдигнатата ръка на Шай, по рамото й, стигна до тениската и направи петно, което изглеждаше по-скоро розово, отколкото червено. Шай се завъртя отново в кръг, за да могат всички добре да я огледат; преднамерено бавните й движения изглеждаха все по-налудничави, колкото по-силно шуртеше кръвта. Останалите сега неприкрито трепереха, хвърляйки скрити погледи един към друг.
Шай най-накрая свали ръката си, олюля се леко и протегна ножа. Хо пристъпи напред, за да го поеме, а тя зае неговото място в кръга.
— Това пък какво е? — прошепна Зейн.
Толи разтърси глава и затвори очи. Шумът от дъжда изведнъж й се стори оглушителен, но въпреки това тя чу собствените си думи:
— Това е лечението на Шай.
Останалите се редуваха един след друг.
Толи очакваше да се разбягат, надяваше се, че ако само един наруши ритуала, останалите ще се пръснат из гората като подплашени зайци. Но нещо — дали суровият пейзаж, дали дъждът, който изсмукваше силите и волята, дали фанатичното изражение на Шай — ги държеше като приковани по местата. Те всички наблюдаваха какво става без да мигнат, а когато дойдеше техният ред, се самонараняваха. Всеки, преминал през ритуала, добиваше изражението на Шай — екстатично и безумно.
С всеки следващ удар в Толи зейваше празнина, по-голяма и по-голяма. Тя разбираше, че в този ритуал има нещо повече от обикновена лудост. Спомни си нощта на маскения бал. Тогава собственият й страх я газира достатъчно за да се реши да преследва Крой, но въпреки това тя остана с красив ум. Едва когато коляното на Перис сцепи веждата й, докато бънджи жилетката ги подмяташе нагоре-надолу след скока, това промени нещата и съзнанието й се избистри.
Шай обожаваше този белег; именно тя й предложи да го увековечи с татуировка. Но освен това, приятелката й усети как раната промени Толи; първо я отведе при Зейн, после на върха на предавателната кула и накрая — до лекарството.
А сега Шай споделяше опита си.
— Вината за това е наша — прошепна Толи.
— Какво?
Толи разтвори ръце към живата картина пред тях. Те двамата със Зейн бяха осигурили на Шай онова, което й беше необходимо да разпространи своето лечение: бяха я превърнали в градска легенда и бяха предизвикали стотици от новите красиви, които умираха — по-скоро кървяха — да станат кримита.
Или в каквото там се превръщат. Шай беше споменала нарязаните.
— Тя вече не е с нас.
— А защо ние двамата просто седим и гледаме безучастно? — изсъска Зейн. Той стискаше юмруци и дори под прикритието на качулката личеше, че лицето му е почервеняло.