— Успокой се, Зейн — Толи хвана ръката му.
— Трябва да я накараме… — Гласът му пресекна, той се закашля, задави се и очите му изхвръкнаха.
— Зейн? — ахна тя.
Той се бореше за глътка кислород и ръцете му ловяха трескаво въздуха.
— Зейн! — извика високо Толи. Тя стисна ръката му и се втренчи в изпъкналите от напрежението очи. Той не дишаше.
Толи погледна към поляната — отчаяно се нуждаеше от помощ и в този момент беше готова да я приеме от всекиго, даже от нарязаните. Няколко от хората в кръга дочуха вика й, но само я наблюдаваха с разширени очи, кръвта се стичаше по ръцете им и татуировките бясно се въртяха — бяха твърде зомбирани, за да й се притекат на помощ.
Тя се сети за белезницата и размота черния шал, за да прати сигнал за бедствие. Но ръката на Зейн се протегна и сграбчи нейната. Той с мъка поклати глава.
— Не.
— Зейн, трябва ти помощ!
— Добре съм. — Думите сякаш разкъсваха гърлото му.
Тя замълча, ужасена, че ще умре в ръцете й. Ако извикаше охраната обаче, имаше опасност и двамата да попаднат под ножа на хирурга и да останат с красиви умове до края на живота си, позволявайки лечението на Шай да се превърне в единственото спасение за града.
— Хубаво — каза тя. — Но ще те заведа до болницата.
— Не!
— Не вътре, а колкото се може по-близо. Ще останем там и ще изчакаме да видим какво става.
Толи покачи Зейн на неговия сърф и щракна с пръсти, наблюдавайки го как се издига във въздуха. После легна отгоре му и почувства как дъската поддава под тежестта на двете тела. Левитаторите обаче удържаха и тя внимателно потегли напред.
Когато сърфът полетя, Толи погледна назад към поляната. Сега очите и на десетимата едновременно наблюдаваха Толи и Зейн. Шай закрачи към тях с поглед, студен като дъжда.
Толи внезапно почувства пристъп на паника, на същия ужас, който изпитваше при появата на Извънредните. Тя силно се оттласна с крака, наведе се напред и се вдигна над нивото на дърветата, оставяйки всичко далече назад.
Летенето към реката беше ужасяващо, крайниците на Зейн висяха отпуснати отстрани, а неравномерно накланящото се тяло заплашваше да обърне дъската на всеки завой. Толи обви ръце около него и впи нокти в командното табло от долната страна на сърфа. Тя насочваше сърфа колебливо и правеше широки завои, сякаш някой стар пияница управлява движението на дъската. Студеният дъжд плющеше по лицето й и тя се сети за предпазните очила в джоба на якето си, но нямаше начин да ги стигне в движение, трябваше да спре.
А нямаше никакво време за спиране.
Врязаха се сред дърветата и сърфът набра скорост, щом започнаха да се спускат към реката. Боровите клонки, тежки и лъскави заради уловените между игличките капки, изскачаха внезапно от водната пелена и шибаха лицето й. Когато най-накрая излязоха от „Парка на Клеопатра“, Толи прелетя с максимална скорост напряко над калните спортни игрища, устремена към най-отдалечения край на централния остров.
Болницата не се виждаше, скрита от дъждовната завеса, но Толи зърна сигналните светлини на един автолет, насочен в същата посока. Автолетът се движеше на голяма височина и с висока скорост, вероятно беше линейка, превозваща пациент. Присвила очи срещу ледената преграда на дъжда, тя не го изпускаше от поглед и следваше неговия курс. Когато автолетът се изгуби напред, те вече бяха стигнали реката и претовареният сърф започна да губи височина точно над водата.
Толи разбра твърде късно какво става. Металната релса, от която се оттласкваха магнитните левитатори, тук беше заровена дълбоко и се намираше под десет метра вода. Колкото повече наближаваха средата на реката, толкова по-ниско сърфът се спускаше към студената разпенена повърхност.
Точно на средата дъската с плясък близна реката и ръцете на Зейн отскочиха, сякаш водата беше твърда. Но сърфът рикошира и отново набра височина, а когато приближи брега, магнитните левитатори намериха нова опора и ги издигнаха още по-нависоко.
— Толи — разнесе се дрезгав глас под нея.
— Всичко ще бъде наред, Зейн. Държа те.
— Да, и аз се чувствам под контрол.
Тя си позволи да погледне надолу. Очите му бяха отворени и лицето му вече не беше зачервено. Тя едва сега усети, че гърдите му се повдигат и спускат, а дишането е станало нормално.
— Спокойно, Зейн. Ще спра, когато наближим болницата.