— Не ме води там.
— Просто ще отидем колкото се може по-близо, за всеки случай.
— В случай на какво? — пресекливо попита той.
— В случай че пак престанеш да дишаш. А сега млъкни!
Той покорно замълча, очите му се затвориха.
Когато нагънатата от дъжда повърхност на реката остана далече под тях, светлините на болницата най-после се показаха, а нейният тъмен масив се извиси успокоително близо. Толи улови с крайчеца на окото припламващите жълти светлини на спешното отделение, но се отклони от реката, още преди да стигнат до тях. Подслони сърфа под навеса за линейки, автолетите бяха подредени по три, един над друг и очевидно очакваха някое голямо бедствие.
Когато дъската спря, Зейн се претърколи на мократа земя и изстена.
Толи коленичи край него.
— Говори ми.
— Добре съм — отговори той. — С изключение на гърба.
— Гърба ли? Какво.
— Предполагам, причината е, че карах сърфа по гръб. — Той изсумтя. — С теб отгоре.
Тя взе лицето му в ръцете и се взря в него. Изглеждаше изтощен и мърляв, но въпреки това й се усмихна и смигна уморено.
— Зейн. — Тя усети, че започва да плаче. Чувстваше топлината на сълзите, смесени с ледените дъждовни капки. — Какво стана с теб?
— Както казах, мисля, че се нуждаем от закуска.
Хлипове разтърсиха тялото й.
— Но…
— Зная. — Той постави ръце на раменете й. — Трябва да се махнем от тук.
— Ами новите мъгля…
Ръката му се стрелна и покри устата й, заглушавайки следващите думи. Тя се отдръпна изненадано. Зейн се надигна, опрян на лакът и втренчи поглед в белезницата, която лъщеше непокрита под дъжда. Тя си спомни, че махна ръкавицата и повика помощ, когато пристъпът започна.
— О. Съжалявам.
Той поклати глава, придърпа я още по-близо до себе си и прошепна:
— Всичко е наред.
Толи затвори очи и се опита да си припомни какво бяха казали по време на влудяващото пътуване насам.
— Спорехме за това дали да те закарам в болницата — прошушна тя.
Той кимна и неуверено се изправи на крака, произнасяйки високо:
— Е, след като вече сме тук. — После се обърна и удари силно с юмрук металната рамка на навеса за линейки. Той отвърна с глухо звънтене.
— Зейн!
Той се преви от болка, после тръсна глава и размаха във въздуха ранената си ръка. След това погледна окървавените си кокалчета.
— Както казах, щом сме били целия този път дотук, може и да позволя да ме прегледат. Следващия път обаче, първо ме попитай, става ли?
Тя впи поглед в него, най-после беше разбрала. За миг се уплаши, че лудостта на Шай може да е заразна. Ранената ръка на Зейн обаче беше благовиден предлог за бясното летене насам и щеше да оправдае по-голяма част от разговора, прихванат от нейната белезница. Толи можеше да обясни на охраната, че не са яли от няколко дни. Вероятно преливането на витамини и глюкоза ще помогнат на Зейн и за главоболието.
Зейн все още приличаше на развалина, кален и мокър до кости, но вече вървеше уверено, без да залита и да се препъва. В интерес на истината, изглеждаше доста газиран, след като нарани ръката си. Може пък Шай да не е толкова луда, колкото изглежда — поне знаеше кое как действа.
— Хайде — каза той.
— Искаш ли да се повозим? — попита Толи и посочи с ръка. Един автолет се спускаше към тях, следвайки сигнала от противоударните гривни на Зейн.
— Мисля, че предпочитам да повървя пеш — отговори той, пристъпвайки бавно към мигащите светлини на спешното отделение. Чак тогава Толи забеляза колко е блед и че ръцете му треперят. Тя се зарече при следващия пристъп незабавно да се обади на охраната.
Все пак лекарството не заслужаваше да се умре заради него.
Болницата
Оказа се, че Зейн е счупил три кости на ръката, за възстановяването, на които щеше да отиде половин час.
В чакалнята имаше още двама нови красиви, които придружаваха приятел със счупен крак — тичал надолу по мокрите стълби пред „Къщата на Лилиан Ръсел“. Толи не обърна внимание на подробностите, съсредоточи се върху бисквитите и кафето с много мляко и захар, доволна, че най-после е на топло и сухо. Редкият разкош от толкова калории в кръвта й смекчи малко картината на света и тя нямаше нищо против да прекара известно време в тая красива мъгла. Въпреки това споменът за ритуала на Шай и нейната компания в „Парка на Клеопатра“ не я оставяше на мира.