Следите от пороя все още личаха между дърветата. Боровите иглички святкаха, покрити със скреж, който дневната топлина бавно топеше и той се сипеше като ледена искряща влага. Наоколо всичко наподобяваше великолепен леден дворец, пронизан от копията на слънчевите снопове между дърветата, които в мъглата приличаха на лазерни лъчи в дим. Всеки път, когато Толи дръзваше да отмести някоя вейка, тя й се отплащаше, като я поръсваше с ледена вода.
Припомни си пътуването към Мъглата и обширните голи пространства на изчезнали древни гори, опустошени от плевел, продукт на генното инженерство на ръждивите. Придвижването през онзи, макар и еднообразен пейзаж беше много по-лесно в сравнение с гъстия шубрак. На моменти много добре разбираше ръждивите, които така упорито се бяха опитвали да унищожат природата.
Защото природата можеше да причинява болка.
Колкото повече вървеше, толкова по-лична ставаше битката й с гората. Толи можеше да се закълне, че бодливите клони на калината притежават собствена воля и указват с кораловите си плодове пътя, по който искат тя да поеме, независимо от маршрута на джипиес навигатора. Храсталакът внезапно се разтваряше пред нея, предлагайки й лесни пътеки, които водеха за никъде. Движението по права сякаш беше невъзможно. Това беше дива гора, а не някаква магистрала на ръждивите, която цепи през планини и пустини, нехаейки за особеностите на околната местност.
С наближаването на вечерта Толи ставаше все по-уверена, че следва правилната посока, също както праръждивите са използвали природните знаци, за да следват избрания път.
Тя си спомни какво й каза Давид в Мъглата — че повечето от пътеките на праръждивите били отъпкани първо от животните. Даже елените, вълците и дивите кучета избягвали да се промъкват през девствен гъсталак. Също като хората, животните вървели по едни и същи пътеки поколение след поколение, превръщайки постепенно дивия лес в проходима гора.
Доскоро Толи си мислеше, че само Давид може да види отъпканите от животните пътеки. Отраснал в дивото, той самият беше като праръждивите. Но сега колкото повече се удължаваха сенките около нея, толкова по-лесно и по-уверено намираше пътя, сякаш се беше натъкнала на някакъв тайнствен проход в гъсталака.
Постепенно в нея се надигна някаква тревога. Случайните шумове от счупен клон или паднало дърво си играеха с въображението й и опъваха нервите й, сякаш някой я наблюдаваше скришом.
Сигурно идеалното зрение на нова красива й помагаше да вижда едва доловимите знаци по животинските пътеки. Очевидно в Мъглата беше придобила умения, за които даже не подозираше. Защото това несъмнено беше животинска пътека. Невъзможно бе да има хора, които живеят по тия места. Не и толкова близо до града, иначе още преди десетилетия да са надушени от Извънредните. Даже жителите на Мъглата не знаеха за съществуването на други човешки общности извън градовете. Човечеството още преди два века беше решило да остави природата на мира.
Тук си сама, непрекъснато си повтаряше Толи. Няма никой друг наоколо. Само дето не можеше да реши дали мисълта, че е единственото човешко същество в гората, й помага да преодолее страха, или го засилва още повече.
Най-сетне, когато небето избледня до розово, Толи реши да спре. Намери поляна, където слънцето беше пекло цял ден и дърветата бяха достатъчно сухи, за да пламнат. Изморителният преход я изпоти и ризата лепнеше на гърба й, без да е обличала якето, но тя знаеше, че щом слънцето залезе, въздухът отново ще стане леденостуден.
Не беше трудно да намери сухи клонки; после Толи претегли на ръка няколко по-дребни цепеници, за да прецени коя е най-лека, а значи съдържа и най-малко вода. Сякаш след бягството си възвръщаше опита, натрупан в Мъглата, без ненужните останки от красивия ум. Сега, когато вече се намираше далече от града, лекарството завинаги освободи ума й.
Въпреки това тя се поколеба, преди да доближи запалката до малката клада — параноята блокираше ръката й. Гората продължаваше да издава странни звуци — ромон на капеща вода, птичи крясъци, драскане на някакви дребни животинки между мокрите листа — и не беше никак трудно да си представи, че някой я наблюдава от мрака между дърветата.