Толи въздъхна. Нищо чудно все още да е празноглаво красива и да вижда несъществуващи страхотии в безлюдния лес. Колкото по-дълго стоеше сама, толкова по-ясно разбираше защо ръждивите и техните предци са вярвали в невидими създания и са опитвали да умилостивят духовете, като едновременно с това са унищожавали естеството около себе си.
Е, тя поне не вярваше в духове. Притесняваха я единствено Извънредните, но те ще я търсят около реката, на километри от мястото, където се намираше сега. Докато стъкне огъня, се мръкна и скоро всичко отново щеше да замръзне. Не можеше да рискува да се разболее, особено докато е сама в дивото.
Езичето на запалката оживя в ръката й и тя го държа под клонките, докато сред тях не лумна пламък. Продължи да подхранва огъня с нови клонки и след като укрепна достатъчно, сложи най-лекия пън и го затрупа с останалите, за да могат и те да изсъхнат.
Скоро огънят беше толкова силен, че я накара да се отдръпне от него, а топлината му за първи път от дни наред стигна чак до премръзналите й кости.
Тя се усмихна и се загледа в пламъците. Природата може и да е сурова, понякога даже опасна, но за разлика от д-р Кейбъл, Шай или Перис — за разлика от хората изобщо, в нея имаше логика. Препятствията, пред които те изправя, могат да бъдат преодолени чрез разума. Става ти студено, кладеш огън. Ако трябва да стигнеш някъде, просто върви натам. Толи знаеше, че ще се добере до руините, независимо със или без сърф. Там сигурно ще намери Зейн и новите мъгляни и тогава може би всичко най-после ще се оправи.
Тази нощ, помисли си Толи щастлива, щеше да се наспи добре. Макар и без Зейн, беше изживяла първия си ден на свобода сред дивото, при това все още беше газирана и невредима.
Тя легна, загледана във въглените, които мигаха край нея, ласкави като стари приятели. След малко клепките й взеха да падат, докато съвсем не се затвориха.
Вече спеше сладко и дълбоко, когато някакъв писък я събуди.
Ловът
Отначало реши, че лесът се е подпалил.
Пламъците наближаваха между дърветата, хвърляха трепкащи сенки по поляната и се срещаха из въздуха като ято разгневени огнени насекоми. Крясъците идваха от всички страни, нечовешки зов, съставен от безсмислени думи.
Толи скочи на крака и полетя право в угасналия огън. Разбутаните от нея въглени оживяха, пръскайки искри във всички посоки. Тя почувства огнените бодежи дори през подметките на ботушите си и едва не падна на колене насред жаравата. Следващият крясък долетя съвсем наблизо — пронизителен яростен вик. Към нея тичаше човешка фигура с факла в ръка. Огнената глава на факлата съскаше и мяташе искри при всяка крачка, сякаш пламъкът беше живо същество, което насъсква своя носач.
Когато наближи, фигурата замахна с нещо — дълъг гладък прът, който лъщеше на светлината от огъня. Толи се дръпна назад точно навреме и оръжието профуча във въздуха, без да улучи целта си. Тя се претърколи през глава и пръснатите из поляната въглени опариха гърба й. Скочи на крака, обърна се и хукна към прикритието на дърветата. Друга фигура пресече пътя й, също размахала прът.
Лицето му беше скрито от брадата, но дори на трепкащата светлина на факлата Толи успя да види, че е грозно — тлъсто, със сплескан нос и чело, осеяно с белези от прекарана болест. Рефлексите му също бяха на грозен: замахна с пръта бавно. Беше лесно предвидимо. Толи се претърколи под летящото оръжие, после протегна крак, ритна нападателя си в глезените и го събори на земята.
Когато чу глухия звук от строполилото се на земята тяло, Толи вече беше на крака и тичаше, цепейки право през дърветата към най-тъмната част на гората.
Зад гърба й се надигнаха крясъци и факлите на преследвачите взеха да хвърлят трепкащи сенки по дърветата пред нея. Толи си пробиваше път през гъсталака почти слепешката, при всяка крачка рискуваше да се строполи по очи, а мокрите вейки я шибаха през лицето. Стеблото на дива лоза се оплете около глезена й, препъна я и я събори на земята. Тя разпери ръце да се задържи, едната й китка се изви болезнено назад и внезапна болка я прониза.
Толи прихвана ранената си ръка и хвърли поглед през рамо към грозните преследвачи. Не бяха бързи като нея, но се прокрадваха умело в гъсталака, откривайки пътя дори в тъмното. Колебливите светлинки на факлите заподскачаха около мястото, където лежеше Толи, и врявата на пискливите им викове отново я настигна.