Толи се надигна на колене, все още кашляйки и смаяно се запита какво, по дяволите, става.
Докато се оглеждаше, тя забеляза, че всички ловци са мъже. Облеклото им беше необичайно, много по-грубо от ръчно направените дрехи на мъгляните. Следите по лицата и ръцете им говореха за изкарани болести и преживени травми, а дългите им бради бяха рошави и сплъстени. Косите им изглеждаха така, сякаш гребен не е минавал през тях. Бяха по-бледи от стандарта за красота и имаха луничава розова кожа като на бебетата, които по рождение са особено чувствителни към слънцето.
Никой не я гледаше в очите. Те или криеха лицата си с ръце, или ги бяха долепиш до земята.
Най-накрая един пропълзя напред. Тялото му беше слабо и ужасно набръчкано, косата и брадата му — побелели и Толи си припомни от своя опит в Мъглата, че така изглеждат старите грозни. Без операцията телата им грохват, подобно на древни руини, изоставени от онези, които са ги построили. Докато приближаваше, мъжът се тресеше целият — от страх или от болест — после се втренчи в нея и това сякаш продължи цяла вечност.
Най-накрая заговори, а треперливият му глас едва се чуваше от рева на водопада.
— Знам малко на боговете езика.
Толи примигна.
— Какво?
— Ние видя огън и помисли, че скитник. Не бог.
Останалите продължаваха да мълчат и чакаха със страхопочитание какво ще стане, забравили за търкалящите се наоколо факли. Толи забеляза, че на едно място храсталакът пламна, но тези, които бяха най-близко до огъня, изобщо не помръднаха, сякаш парализирани от ужас.
С какво така изведнъж ги беше втрещила? Дали пък тия хора не са луди?
— Богове никога не използва огън. Моля разбере. — Очите му умоляваха за прошка.
Тя се изправи залитайки.
— Хм, всичко е наред. Няма проблем.
Старият грозен се изправи така внезапно, че тя стъписано се дръпна назад и едва не падна обратно в разпенената вода. Старецът извика една-единствена дума и всички останали ловци я повториха. Този вик сякаш ги освободи от някакво заклинание; те станаха на крака и взеха да гасят малките пожари, подпалени от хвърлените на земята факли.
Толи отново се почувства в опасност.
— Но те — побърза да добави тя, — повече няма да… с коловете, нали?
Старецът я изслуша, поклони се и изкрещя още няколко думи на непознатия език. Това накара ловците внезапно да изоставят гасенето на храсталака — едни от тях подпряха коловете си о дърветата и с един ритник ги пречупиха на две; други ги забиха в земята и започнаха да ги огъват, докато се строшат; някои просто ги запратиха в мрака.
Старецът се обърна отново към Толи и широко разтвори ръце, очевидно в очакване на одобрение. И неговият кол лежеше пречупен на две отпред. Останалите също вдигнаха ръце — празни и разперени.
— Да — каза тя. — Така е много по-добре.
Старецът се усмихна.
Тогава тя видя познато пламъче, от което мътните старчески очи светнаха. Същото пламъче забеляза в погледите на Сузи и Декс, когато се срещнаха за първи път след нейното преобразяване. Същото благоговение и желание да угодят, същото несъзнателно прехласване — неизменната реакция пред резултата от развиваното с векове козметично инженерство и милионите години еволюция.
Толи огледа останалите и забеляза, че всички потръпват, когато срещнат очите й. Едва издържаха погледа на огромните й меднозлатисти ириси със златни точици по тях, неспособни да понесат толкова много красота наведнъж.
Бог, повтори тя. Стара дума, с която ръждивите наричали своите невидими супергерои в небето.
Тя беше попаднала в техния свят — сурова, жестока пустош, изобилстваща от болести, насилие и животински схватки за оцеляване. Също като хората, които го населяваха, този свят беше грозен. Красивите обикновено идваха в него някъде отвън, отдалече.
Но тук Толи беше бог.
Млада кръв
Мина час, преди да стигнат бивака на ловците. Сега, когато нямаха факли да си светят, групата напредваше в катраненочерния мрак и газеше из ледените потоци в пълно мълчание, без да пророни и дума.
Водачите на Толи се отличаваха със странна смесица от грубост и ловкост. Бяха дребни и бавни, някои дори безформени и куцаха като ходят, пренасяйки тежестта само върху единия крак. Миришеха така, сякаш никога в живота си не са виждали вода, а обувките им бяха толкова примитивни, че по краката им имаше рани и мехури. Но те познаваха отлично гората и се движеха с лекота през гъстите храсталаци, водейки безпогрешно Толи из непрогледния мрак. При това, без да използват джипиес навигатори или да се ориентират по звездите.