Неясното чувство от предишния ден за човешко присъствие се оправда. По хълмовете наоколо имаше оплетена дантела от човешки пътеки. Следите, за които денем само се досещаше, като по магия се откриха пред нея, щом падна мрак; нейният водач, старецът, също се промъкваше из гъсталака без ни най-малко колебание. Групата се движеше в колона по един и единственият шум, който я издаваше, бе като от пълзенето на змия по опадала шума.
По всичко личеше, че ловците имат врагове. След шумната атака срещу нея, Толи не би предположила, че са способни да се прокрадват така умело и коварно. Изпращаха сигнали напред и назад по веригата, като използваха щракащи и по птичи цвъртящи звуци вместо думи. Изглеждаха притеснени, когато се случеше Толи да се препъне в невидимо коренище или стебло на дива лоза, и ставаха много нервни, ако реагираше на това с шумен порой ругатни. Никак не им харесваше да са без оръжие, даде си сметка тя. Вероятно вече съжаляваха, че са се лишили от единственото средство за нападение и защита при първия признак на недоволство от нейна страна.
Ама че късмет, помисли си Толи. Макар ловците засега да се държаха добронамерено, тя все пак беше доволна, че нямат оръжие. Ако не беше паднала случайно във водата, която отми калта и мръсотията от красивото й лице, едва ли щеше да е жива сега.
Но които и да са враговете на ловците, залогът беше голям.
Толи надуши селото още преди да са стигнали до него. Миризмата я принуди да набръчка нос с отчаяно изражение.
Усети дим от изгорели дърва, примесен с острата миризма на животинска кръв, познати до болка от дните й в Мъглата, когато гледаше как избиват пилета и зайци, за да ги превърнат в храна. Вонята около бивака на ловците обаче беше къде-къде по-лоша, припомняйки на Толи външните клозети, които мъгляните използваха. Към тази страна на полевия живот тя така и не можа да привикне. За щастие неприятната миризма постепенно изчезна, когато наближиха селото.
Селището не беше голямо — десетина колиби, направени от кал и тръстика, няколко заспали кози, вързани една за друга, зеленчукови бразди, които хвърляха странни сенки на лунната светлина. Един хамбар се издигаше над всички останали покриви, а докъдето й стигаше погледът, не се виждаше друга по-висока сграда.
Границата на селото се разпознаваше по напалените огньове и въоръжените пазачи. Почувствали се отново в безопасност сред своите, ловците надигнаха викове и разнесоха новината, че водят посетител.
Хората наизскачаха от колибите и врявата нарастваше все повече с постепенното пробуждане на селото. Толи се озова в центъра на гъста тълпа, заобиколена от любопитни лица. Около нея се оформи кръг — хората от селището не смееха да прекрачат отвъд някакъв невидим предел, сякаш красота й ги държеше на разстояние. Всички до един избягваха погледа й.
Малчуганите обаче бяха много по-смели. Някои даже си позволиха да я пипнат, изстрелваха се от множеството, докосваха ръкава на сребристия й екип и тутакси се втурваха назад, за да се скрият сред останалите. Беше много странно да види деца в дивото. За разлика от възрастните те изглеждаха съвсем нормални в очите на Толи. Младата им кожа все още не беше поразена от белезите на недохранване и болести, а дори в града никой не беше подлаган на операция, преди да навърши шестнайсет. За нея беше обичайна гледката на несиметрични лица и близко поставени очи при децата, но въпреки това те си оставаха миловидни и симпатични.
Той приклекна и протегна ръце, позволявайки на най-смелите от тях да докоснат притеснено дланите й.
Тук най-накрая видя и жените. И тъй като почти всички мъже носеха брада, не беше трудно да се различат двата пола. Жените стояха най-далече сред събралото се множество, закриляйки най-малките от децата, и едва поглеждаха към нея. Няколко от тях кладяха огън в почернял от сажди ров в средата на селото. Направи й впечатление, че нито един от мъжете не си направи труда да им помогне.
Толи смътно си спомняше от уроците в училище обичая на праръждивите мъжете и жените да си разпределят задълженията. Обикновено жените се нагърбвали с гадната работа, припомни си тя. Даже някои ръждиви продължавали упорито да държат на тоя дребнав номер. Само при мисълта за това Толи усети как й се повдига — можеше само да се надява, че тия обичаи не важат за боговете.