Тя отвори очи. Светлината нахлуваше през комина, който представляваше просто един отвор в покрива, откъдето да излиза пушекът. По ъгъла, под който падаше слънчевият лъч, можеше да предположи, че е късно сутринта; явно всички се бяха успали. Нищо чудно — среднощното празненство продължи почти до зори. Когато Толи завърши историята, хората наоколо подхванаха свои разкази, надпреварвайки се кой от тях ще задържи по-дълго време будно сънливото божество, а Андрю Симпсън Смит превеждаше неуморно.
Когато най-накрая я оставиха да се добере до леглото, Толи установи, че тук „легло“ е непознато понятие. Тя беше принудена да сподели една колиба с още двайсетина души. Очевидно единственият начин да спиш на топло през зимата в това село бе да си плътно притиснат сред други човешки тела и покрит с кожени завивки. За нея това беше ново и странно усещане, но не чак толкова странно, че да не заспи още на следващата секунда.
На сутринта се събуди сред спящи полуголи тела, оплетени едно в друго и покрити с животински кожи. Но в тази близост и в допира им нямаше нищо сексуално. Това беше просто начин да се стоплят, също като котетата в едно котило.
Толи се опита да се надигне и установи, че някаква ръка тежи отгоре й. Оказа се Андрю Симпсън Смит, който похъркваше край нея с полуотворена уста. Тя го отмести от себе си и той се обърна, без да се събуди, премятайки ръка върху един старец от другата му страна.
Докато пристъпваше предпазливо в полумрака, Толи все повече се смайваше от тази претъпкана колиба. Тя и от преди знаеше, че хората тук още не са открили автолета, стената-екран и ватерклозета, сигурно не бяха стигнали в развитието си и до металните сечива, но никога не й беше хрумвало, че на света изобщо може да има място, където е непознато интимното уединение.
Тя си проправи път през отпуснатите спящи тела, препъвайки се в ръце, крака и какво ли още не, докато стигне вратата. Превивайки се почти на две, за да мине, тя най-после с облекчение се озова на чист въздух и под ярките слънчеви лъчи.
От студа голите й ръце настръхнаха, а с всяко поемане на дъх в дробовете й нахлуваше леден въздух. Толи се сети, че якето й остана в колибата, но само обви ръце около тялото си, предпочиташе да мръзне, но да избегне изпитанието да криволичи между спящите тела. На студа пострадалата китка отново започна да пулсира, а мускулите по цялото й тяло пареха от болка след дългия преход предишния ден. Може пък топлият допир на телата в колибата да не е чак толкова неприемлив, но всичко по реда си.
Трябваше просто да следва носа си, за да открие отходното място — дупка, изкопана в земята. Вонята наоколо я накара за първи път да се почувства доволна, че избяга през зимата. Как обаче хората живееха тук през лятото?
Толи и друг път беше виждала външни тоалетни, разбира се. Но мъгляните третираха своите отпадъци, използвайки няколко прости саморазмножаващи се организми, заети от заводите за рециклиране в града. Те разграждаха нечистотиите и ги връщаха отново в почвата, което на свой ред помагаше за отглеждането на най-вкусните домати, които Толи някога беше яла. Но най-важно при тези организми беше, че премахваха вонята на външните тоалетни. Все пак почти всички мъгляни бяха родени в града, независимо колко много обичаха дивата природа. Те бяха продукт на една технологично развита цивилизация и никак не харесваха лошите миризми.
Това село обаче беше друго нещо, почти като извадено от епохата на праръждивите, живели преди появата на високите технологии. Каква ли култура бяха наследили тези хора тук? В училище им преподаваха, че ръждивите са впримчвали всеки в тяхната икономическа структура, унищожавайки алтернативните начини на живот — и макар това никога да не беше споменавано гласно, Толи знаеше, че Извънредните правят почти същото. В такъв случай, как се бяха появили и оцелели хората тук? Дали се бяха приспособили към този начин на живот след краха на цивилизацията на ръждивите? Или пък са живели в дивото и преди това? И защо Извънредните ги бяха оставили да съществуват необезпокоявани досега?
Но каквито и да са отговорите на тези въпроси, Толи си даде сметка, че няма да може да понесе отходния ров — това беше твърде много за градско момиче като нея. Тя продължи навътре в гората. Макар да знаеше, че на такава постъпка се гледа с неодобрение в Мъглата, тя се надяваше тук младите богове да разполагат с по-особени привилегии.