Когато помаха за поздрав на двама от пазачите в края на селото, те и кимнаха стреснато, сведоха поглед и притеснено се опитаха да скрият коловете зад гърбовете си. Ловците продължаваха да я гледат с недоверие, чудейки се защо още не са наказани за опита да й махнат главата.
Само няколко метра по-навътре в гората селото изчезна от погледа й, но Толи не се притесняваше, че ще се изгуби. При всеки порив на вятъра до носа й стигаше непоносимата воня на отходната яма, пък и беше достатъчно близо, за да извика пазачите, ако нещо се случеше на връщане.
Слънцето вече топеше образувалия се през нощта скреж и той се ронеше като бяла мъгла. Лесът тихичко стенеше, също като къщата на родителите й, когато останеше празна. Трепкащите сенки на листата променяха силуета на дърветата и ги превръщаха в неузнаваеми форми, а тя ловеше тяхното движение с крайчеца на окото си при всеки полъх на вятъра. Усещането, че някакви невидими очи я наблюдават, отново се върна и щом откри подходящо място, тя набързо се изпишка.
На връщане не тръгна право към селото. Нямаше смисъл да се поддава на уловките на въображението си. Сега всеки миг уединение беше същински лукс. Тя се зачуди какво ли правят любовниците тук, когато поискат да останат насаме, и дали в селото нещо може да се запази задълго в тайна.
През последния месец свикна почти всяка минута да е със Зейн. В този момент особено болезнено усещаше липсата му: тялото й копнееше за неговата топлина. Споделянето на постеля и завивка с двайсетина непознати беше странен и неочакван заместител на присъствието му.
Толи внезапно усети как нервите й се опънаха и замръзна на място. С периферното си зрение улови някакво движение, различно от обичайната игра на светлини и сенки сред листата на дърветата. После с поглед щателно претърси всяко кътче наоколо.
Откъм гората се разнесе смях.
Беше Андрю Симпсън Смит, свит в храсталака с широка усмивка на лицето.
— Шпионираш ли ме? — попита тя.
— Шпионираш? — повтори той непознатата дума. Толи се запита дали при липсата, на каквото и да е уединение хората тук изобщо бяха стигнали до идеята за шпиониране. — Аз се събудих, когато ти си тръгна от нас, Млада кръв. — Аз помислих, че може да те видя как.
Тя повдигна вежди.
— Как правя какво?
— Отлиташ — смутено отвърна той.
Толи неволно се разсмя. Предишната вечер, колкото и да се опитваше да му обясни, Андрю Симпсън Смит така и не схвана идеята за магнитното левитиране и действието на въздушните сърфове. Тя уточни, че младите богове почти никога не използват автолети, но мисълта за съществуването на други начини за летене и различни видове летящи превозни средства видимо го затрудни.
Сега очевидно се засегна от изненадата й. Сигурно си помисли, че Толи крие свръхестествените си възможности само за да го обърка.
— Съжалявам, Андрю, но както ти казах и снощи, аз не мога да летя.
— Но нали каза, че ще се върнеш обратно при приятелите си.
— Точно така, но казах също, че сърфът ми се разби. И на всичкото отгоре потъна в реката. Боя се, че не ми остава нищо друго, освен да продължа пеша.
За момент той изглеждаше объркан, вероятно смаян от факта, че свръхестествените способности на боговете понякога не работят. После внезапно се ухили широко и усмивката му разкри един липсващ зъб, от което заприлича на малко дете.
— Тогава аз ще ти помогна. Ние ще вървим заедно.
— Наистина ли?
Той кимна.
— Всички от рода Смит са божи хора. Аз съм божи човек, какъвто беше и баща ми.
Гласът му заглъхна при последните думи. Толи за пореден път се учуди колко лесно можеше да чете по лицето на Андрю. Неговите чувства и емоциите на съселяните му не можеха да останат скрити — те не познаваха потайните помисли, както не познаваха и интимното уединение в съня. Тя се зачуди дали се е случвало да се лъжат един друг.
Красивите, обаче, бяха ги излъгали за някои неща. Така, де, боговете.
— Кога умря баща ти, Андрю? Било е неотдавна, нали?
Той я погледна захласнат, сякаш тя магически четеше мислите му.
— Само преди месец, точно преди най-дългата нощ.