Толи се запита коя ли е най-дългата нощ, но не го прекъсна.
— Той и аз търсехме руините. По-старите богове искаха ние да им намерим стари места на ръждивите, за да ги изучават. Натъкнахме се на скитници.
— Скитници? За такава ли ме взехте и мен отначало?
— Да. Но това не бяха млади богове. Беше гонка, тръгнали да убиват. Ние първи ги видяхме, но кучетата им ни надушиха. А баща ми беше стар. Четиридесет години беше живял — завърши гордо Андрю.
Толи едва не се задави. Всички осем от нейните близки трошливи бяха още живи, при това вече минаваха стоте.
— Костите му не държаха вече — гласът на Андрю премина в шепот. — Докато бягахме в потока, той си изкълчи глезена. Трябваше да го изоставя.
Толи преглътна сухо, потресена от мисълта, че някой е трябвало да умре заради навехнат глезен.
— О, много съжалявам.
— Той ми даде ножа си, преди да го задмина. — Андрю извади ножа от пояса си и Толи сега го огледа по-внимателно. Беше кухненски нож за еднократна употреба с нащърбено и ръждясало острие. — Сега аз съм божият човек.
Тя кимна замислено. Евтиният нож в ръката му й напомни за по чудо предотвратената фатална развръзка при първата среща с тези хора. Тогава едва не я сполетя съдбата на бащата на Андрю.
— Но защо?
— Защо ли, Млада кръв? Защото аз съм негов син.
— Не, не питах това — побърза да каже тя. — Защо скитниците са искали да убият баща ти? Или който и да е друг от вашите хора.
Андрю се намръщи, сякаш му задаваше много странен въпрос.
— Защото беше техен ред.
— Техен какво?!
Той сви рамене.
— Ние убихме през лятото. Сега е ред на тяхното отмъщение.
— Вие сте убили един от техните?
— Това беше отмъщение, че убиха един от нашите по-рано напролет. — Той студено се усмихна. — Тогава и аз участвах в гонката.
— Значи е било нещо като отплата. Но кога започна всичко това?
— Кога започна ли? — Той се втренчи в широката страна на ножа, сякаш се опитваше да разчете нещо в огледалото на потъмнелия метал. — Винаги е било така. Те са скитници. — Той се усмихна. — Доволен съм, че теб доведоха при нас, а не убиха някого. Значи още е наш ред и аз мога да отмъстя за смъртта на баща си.
Толи онемя. За секунди Андрю Симпсън Смит се беше превърнал от скърбящ син в някакъв свиреп дивак. Пръстите му побеляха, толкова здраво стискаше ножа, че кръвта се беше оттеглила от тях.
Тя откъсна очи от оръжието и тръсна глава. Не беше честно да го мисли за нецивилизован. Това, което току-що й разказа Андрю, беше древно като самата човешка цивилизация. В училище обсъждаха кръвната вражда. Ръждивите стигнали още по-далече в своята жестокост, като изобретили оръжията за масово поразяване и постоянно усъвършенствали технологиите за изтребване на хора, докато накрая едва не погубиш света.
Въпреки това Тош не можеше да не си даде сметка колко по-различни са хората в примитивното селище от всички останали, които беше срещала през живота си. Тя се насили отново да погледне съкрушената физиономия на Андрю и да преглътне жестоката наслада, която извикваше у него тежестта на ножа в ръката му.
После си припомни думите на д-р Кейбъл. Човечеството е раково образувание, а ние сме лечението. Целта на градовете е прекратяване на насилието и именно това е едно от нещата, които операцията премахваше в мозъците на красивите. Светът, в който отрасна Толи, служеше като защитна стена срещу този ужасяващ цикъл на насилие. Но ето че сега се сблъска с първични същества. Като избяга от града, тя може би се беше отправила точно към тях.
Освен ако д-р Кейбъл не грешеше и съществуваше и друг път.
Андрю откъсна очи от ножа, прибра го и разтвори широко празни ръце.
— Но не и днес. Днес ще ти помогна да откриеш приятелите си. — Той отново се разсмя и лицето му внезапно светна.
Толи бавно вдиша, изкушавайки се за момент да отхвърли помощта му. Нямаше на кого друг да се довери обаче, а лесовете по пътя към Ръждивите руини бяха опасани с тайни пътеки и криеха неизвестни опасности; там дебнеха хора, за които тя беше просто скитник. Дори да не я преследваха кръвожадни гончии, един изкълчен глезен можеше да се окаже фатален.
С една дума, тя имаше нужда от Андрю Симпсън Смит. А той цял живот се беше готвил да помага на хора като нея. На богове.
— Добре, Андрю. Но нека тръгнем още днес. Бързам.
— Разбира се, още днес. — Той потърка челюстта си, където едва беше набола рядка брада. — Къде са руините, където чакат приятелите ти?