— Да давам ли?
— Сто мили-Елени? Петстотин? А може би дори цяла Елена?
Толи си пое дълбоко въздух и погледна мрачната река под краката си.
— Нищо не давам за тази гледка. Това е само „Града на грозните“ в края на краищата.
Зейн се изкиска.
— Няма нужда да се сърдиш на нашите грозни малки братя и сестри, Толи-ва. Те нямат вина, че все още не са красиви като теб. — И той прибра един немирен кичур обратно зад ухото й.
— Не ме е яд на тях, а на мястото. „Града на грозните“ е затвор. — Думите прозвучаха странно в устата й, някак твърде сериозно като за купон.
Зейн като че ли не обърна внимание на това.
— Ти обаче избяга от там, нали? — Той докосна странните мишки на пуловера й, привлечен като останалите от непознатата материя. — В Мъглата по-хубаво ли беше?
Толи се зачуди дали очаква от нея откровен отговор. Притесняваше се да не изтърси нещо скофтено. Ако Зейн реши, че Толи не е в час, гласовете срещу нея ще завалят, независимо какво обещаваха Шай и Перис.
Тя го погледна в очите. Видя металното блещукане на златните ириси, отблясъците на отразените като в малки огледала фойерверки и нещо в тях привлече Толи. Нямаше нищо общо с обичайното красиво омагьосване, беше нещо сериозно, от което врявата на купона наоколо сякаш изведнъж стихна. Зейн винаги слушаше жадно нейните истории от Мъглата. Той вече ги знаеше почти наизуст, но може би имаше още нещо, което искаше да научи.
— Заминах в нощта преди шестнайсетия си рожден ден — каза тя. — Така че това не беше точно бягство от „Града на грозните“.
— Точно така. — Зейн отмести приковаващия си поглед от нея и се взря в мрака отвъд реката. — Избягала си от операцията.
— Тръгнах след Шай. Трябваше да остана грозна, докато не я открия.
— За да я спасиш — уточни той и отново прикова златните си очи върху лицето й. — Наистина ли беше така?
Толи предпазливо кимна, шампанското от миналата нощ още шумеше в главата й. Или пък шумеше от изпитото тази вечер. Погледна празната чаша в ръката си и се зачуди колко ли беше изпразнила досега.
— Просто трябваше да свърша тая работа. — Щом го каза, разбра, че е прозвучало ужасно скофтено.
— Извънредна ситуация? — попита Зейн с кисела усмивка.
Веждите на Толи учудено подскочиха. Запита се какви ли номера е погаждал Зейн, докато е бил грозен. Той почти не разказваше за себе си. Въпреки че не беше кой знае колко по-голям от нея, на него никога не му се налагаше да доказва, че е достоен за кримитата, той просто беше крими.
Дори сега, когато устните му бяха изтънени заради по-голямата достоверност на дегизировката, той продължаваше да е красив. Лицето му по принцип беше скулптирано в по-екстремен вид от останалите, сякаш хирурзите са искали да поставят на изпитание специалистите от „Комитета по красотата“. Неговите скули бяха остри като върховете на стрели, опънали кожата, а веждите му се извиваха в невъобразими дъги, когато се забавляваше. Толи изведнъж осъзна, че ако чертите му се коригират само с милиметър, той би изглеждал ужасяващо, но в същото време й беше невъзможно да си представи какъв е бил като грозен.
— Ходил ли си някога в Ръждивите руини? — попита тя. — По времето, когато още беше млад?
— Почти всяка нощ последната зима.
— През зимата?
— Харесва ми, когато руините са покрити със сняг — отговори той. — Тогава всички контури изглеждат по-меки и гледката е за мега-Елена.
— О! — Толи си припомни своето пътешествие из дивото в началото на есента и колко й беше студено тогава. — Звучи ми абсолютно… смразяващо.
— Така и не успях да навия някой да дойде с мен. — Той присви очи. — Никога не си споменавала дали срещна някого в руините, докато беше там.
— Да съм срещала някого ли? — Толи затвори очи и внезапно почувства, че губи равновесие. Опря се на парапета и си пое дълбоко въздух.
— Аха — каза той. — Видя ли някого там?
Празната чаша от шампанско се изплъзна от ръката й и полетя в мрака зад парапета.
— Гледай сега какво ще стане долу — промърмори Зейн с усмивка.
От мрака под тях се разнесе звън от счупено, след това изблик на изненадан смях, който се разпростря като кръшнете около хвърлено във водата камъче. Звуците достигаха до тях като от километри разстояние.
Толи отново пое дълбоко студения нощен въздух, опитвайки се да възвърне хладнокръвието си. Стомахът й нервно се присвиваше. Би било голям срам да върне закуската обратно само след няколко чаши шампанско.