— Надявам се наистина да е така — каза тя. — Та, казваш, значи, че този доктор изглежда съвсем нормален? Така де, красив, искам да кажа. Или божествено подобен?
— Да. Той идва най-често от останалите. Но не се интересува от животните или от руините. Разпитва само за селото. Кой около кого се увърта, коя е бременна. Кой от ловците може да предизвика вожда на двубой.
— Ясно. — Тя се опита да си спомни думата. — Антропо…
— Антрополог, така му викат — каза Андрю.
Толи вдигна въпросително вежди.
Той се ухили.
— Имам божествени уши, татко казваше така. Другите богове понякога се подиграват на доктора.
— Аха. — Очевидно селяните знаеха много повече за своите богове, отколкото самите богове допускаха. — Значи ти никога не си срещал богове със страшен вид, така ли?
Андрю присви очи и отново пое по пътеката. Понякога дълго мълчеше, преди да отговори на някой въпрос, сякаш бързината беше сред нещата, които селото още не беше открило.
— Не, не съм. Но дядото на баща ми разказвал истории за същества с необикновени оръжия и лица като на хищници, които изпълнявали повелите на боговете. Имали човешки вид, но се движели странно.
— Като насекоми ли? Бързо и отсечено?
Андрю ококори очи.
— Значи Сейшелите наистина ги има?
— Сейшели ли? О, ние им викаме Извънредни.
— Те унищожават всеки, който се опълчи на боговете.
Тя кимна.
— Точно така, това са те.
— Когато някой човек изчезне, казват, че Сейшелите са го прибрали.
— Прибрали ли? — Къде ли прибират тези хора, зачуди се Толи.
Тя се умълча, втренчена в горската пътека отпред. Ако прадядото на Андрю се беше натъквал на агенти от „Извънредни ситуации“, значи градът знаеше за съществуването на селото от десетилетия, а може и по-отдавна. Учените, които използваха тези хора, явно го правеха от дълго време и не се свеняха да докарат тук Извънредните, за да установят контрол.
Излиза, че да се опълчиш на боговете беше опасно.
Вървяха цял ден и изминаха доста път през хълмовете. Толи вече започваше да различава прокараните от селяните пътеки и сама, без помощта на Андрю, сякаш очите й постепенно привикваха да разчитат тайните знаци на гората.
Когато падна нощта, двамата намериха една пещера и си направиха бивак. Толи се зае да събира дърва за огъня, но спря, като забеляза, че Андрю я наблюдава смаян.
— Какво става?
— Огън? Скитниците ще го видят!
— Добре, де. Съжалявам. — Тя въздъхна и потри ръце, за да се стопли. — Значи заради отмъщението трябва да мръзнем, така ли?
— По-добре замръзнал, отколкото мъртъв, Толи — отговори той, после сви рамене. — Пък и пътуването няма да е дълго. Още утре ще стигнем края на света.
— Така ли? Сигурен ли си? — Цял ден Толи не успя да обясни на Андрю какво всъщност е светът: планета с обиколка 40 000 километра, която виси в празното пространство и държи всички на повърхността си благодарение на гравитацията. Естествено, от негова гледна точка всичко изглеждаше доста откачено. Навремето арестували хората само заради убеждението им, че земята е кръгла, както им преподаваха в училище, и тези арести са били дело тъкмо на божите хора.
Толи измъкна два пакета КюфтеСос.
— Добре поне, че не се налага да палим огън, за да имаме топла храна.
Андрю се примъкна близо до нея, наблюдавайки как пълни пречиствателя за вода. Той цял ден беше дъвкал сушено месо и сега нямаше търпение да опита от „храната на боговете“. Когато пречиствателят сигнализира, че порцията е готова и Толи вдигна капака, Андрю зяпна при вида на парата, която се издигаше над кюфтетата, възвърнали първоначалния си вид. Тя му подаде пречиствателя.
— Давай, ти си пръв.
Не беше нужно да настоява. В селото мъжете винаги се хранеха първи, а жените и децата се задоволяваха с останките. Толи, разбира се, беше бог и затова към нея се отнасяха като към уважаван мъж, но въпреки това някои привички трудно умираха. Андрю взе пречиствателя и пъхна ръката си вътре, за да грабне едно кюфте. После със скимтене я дръпна обратно.
— Ей, гледай да не се изгориш! — предупреди го тя.
— Ама къде е огънят? — проплака той, смучейки опарените си пръсти, като в същото време разглеждаше пречиствателя, за да разбере защо пари.