Излиза, че Извънредните може би имаха право.
Толи се сви на кълбо в пещерата, нещастна, гладна и жадна. Коженият мях за вода на Андрю беше празен и на нея не й оставаше нищо друго, освен да го чака да се върне. Ако се върнеше изобщо.
Как можа да я зареже тук по този начин?!
Вярно, бил е принуден да изостави баща, ранен и обречен на сигурна смърт в студения поток. Сигурно всеки на негово място би поискал да отмъсти след това. Само че Андрю не търсеше мъжете, убили баща му, на него му стигаше да заколи просто някой случаен непознат — първия срещнат. А в това нямаше никакъв смисъл.
Миризмата на печено постепенно се разсея. Толи пропълзя към изхода на пещерата, но колкото и да се ослушваше, не долови никакъв звук откъм бивака на скитниците, само шума от листата на вятъра.
После видя как някой приближава, проправяйки си път през дърветата.
Беше Андрю. Целият беше покрит с кал, сякаш е пълзял по корем, но ножът в ръката му изглеждаше чист. Толи не забеляза кръв и по дланите му. Когато наближи, тя с облекчение забеляза неговото унило изражение.
— Е, май нямаш късмет — каза тя.
Той поклати глава.
— Баща ми още не е отмъстен.
— Жалко! Хайде тогава да вървим.
Той се намръщи.
— Без закуска?
Толи го изгледа навъсено. Само преди миг единствената му мисъл беше да нападне и убие някакъв случаен непознат, а сега имаше изражението на малчуган, на когото са измъкнали обещания сладолед изпод носа.
— Късно е вече за закуска — отсече тя и метна раницата на гърба си. — В коя посока е краят на света?
Вървяха мълчаливо чак до късно следобед, когато къркорещият корем на Толи най-после я принуди да спре. Тя приготви ВегиОриз за двамата, защото не беше в настроение пак да яде месни сурогати.
Сега Андрю приличаше на кутре, което всякак се старае да угоди на стопанина си, демонстративно правеше опити да се храни с пръчици и се надсмиваше над собствената си несръчност. Толи обаче все още не можеше да се засмее. Ледът, сковал тялото й, докато той дебнеше жертвата си навън, още не беше преминал.
Толи си даваше сметка, че не е съвсем честно да се сърди на Андрю. Сигурно не можеше да проумее нейното отвращение към убийството на случаен човек. Той беше отраснал с жаждата за отмъщение. Това беше част от неговия живот на праръждив, също като да спи с камара други хора в едно помещение или да сече живи дървета. Той не виждаше в това нищо нередно, така както не можеше да схване и колко дълбоко е погнусена тя от отходната яма.
Толи се различаваше от хората в селото — поне в онова, което се беше променило в хода на човешката история. Може би все пак имаше надежда.
Но така или иначе на нея нито й се разговаряше с Андрю, нито имаше желание да му се усмихва.
— Е, какво има оттатък края на света? — попита тя най-после.
Той сви рамене.
— Нищо.
— Все трябва да има нещо.
— Светът просто свършва на това място.
— Ти бил ли си там?
— Естествено. Всяко момче отива там една година преди да стане мъж.
Толи сви вежди — ето още един клуб само за мъже.
— И на какво прилича краят на света? Нещо като широка река ли е? Или пък скала?
Андрю поклати глава.
— Не, прилича на гора, каквито ги има навсякъде. Но там всичко свършва. А едни малки хора не дават да продължиш.
— Малки хора, значи. — Толи си спомни старата карта на стената на библиотеката в училището за грозни и думите „Драконите са тук“, изписани с живописни букви върху всички бели петна. Може би този край на света не беше нищо повече от мисления предел на познатия на селяните свят — и сега, както в заслеплението си от кръвната вражда, те не можеха да прозрат отвъд. — Е, само че това няма да е краят на света за мен.
— Е!
Андрю сви рамене.
— Нали си бог.
— Да, бе, такава съм. Колко още ни остава до там?
Той вдигна очи към слънцето.
— Ще стигнем преди мръкнало.
— Хубаво. — На Толи никак не й се искаше да прекара още една студена нощ, притисната о Андрю Симпсън Смит и би направила всичко възможно, за да го избегне.
В следващите няколко часа не забелязаха следи от скитници, но въпреки това вървяха в пълно мълчание. Даже след като Толи реши повече да не се сърди на Андрю, тя в продължение на километри не отрони и дума. Той изглеждаше обезсърчен, задето не говори с него, или пък още беше унил, че пропусна случай да си отмъсти и да убие тази сутрин.