Откъдето и да го погледнеш, лош ден.
Сенките на късния следобед започваха да се издължават зад тях, когато той се обади:
— Вече сме близо.
Толи спря да отпие глътка вода и огледа хоризонта. Гората пред нея по нищо не се различаваше от останалите, които видя, откакто падна от небето. Може би само дърветата бяха малко по-редки, а поляните — по-големи и почти обезлистени в застудяващата зима.
Но въпреки това нищо тук не напомняше, чиято и да е идея за края на света.
Колкото повече наближаваха, толкова Андрю забавяше ход, сякаш търсеше някакви знаци по дърветата. Понякога хвърляше по едно око към далечните хълмове, за да се ориентира в местността. Най-накрая спря, втренчил ококорени очи в гората.
На Толи й трябваше малко време, за да фокусира, но после забеляза, че от едно дърво виси нещо. Приличаше на кукла, някакъв сноп клонки и сухи цветя, оформен като човек, не по-голям от ръката й. Това нещо се люлееше на вятъра, сякаш малко човече танцува. После забеляза още такива в далечината.
Толи неволно се усмихна.
— Значи това са малките хора, така ли?
— Да.
— И това ли е според теб краят на света? — На нея обаче гледката й се виждаше съвсем обичайна: гъсти храсталаци и дървета, пълни с цвъртящи птици.
— Това е краят, не само според мен. Никой досега не е минавал оттатък.
— Добре, разбрах. — Толи поклати глава. Куклите вероятно маркираха територията на някое друго племе. Тя забеляза птица, която беше кацнала близо до една от куклите, любопитно я наблюдаваше и сигурно се чудеше дали става за ядене.
Толи въздъхна и намести раницата на гърба си, упътвайки се към най-близката кукла. Андрю не тръгна след нея, но сигурно щеше да я последва, щом видеше, че суеверията му са безпочвени. Преди векове, спомни си Толи, моряците се бояли да навлязат далече в открито море, защото мислели, че рано или късно ще пропаднат в нищото. Докато най-накрая един от тях не дръзнал да го направи и тогава всички разбрали, че съществуват и други континенти.
От друга страна обаче, може би ще е по-добре Андрю да не я следва. Последното, от което имаше нужда сега, беше спътник, решен да си отмъщава на всяка цена. Хората отвъд края на света със сигурност не бяха виновни за смъртта на баща му, но Андрю не подбираше и всеки изпречил се пред него странник щеше да му дойде добре.
Колкото повече наближаваше, толкова по-многобройни ставаха куклите. Висяха на няколко метра една от друга, образувайки нещо като граница, подобни на овехтяла украса за градинско увеселение. Тя забеляза, че главите им са клюмнали под странен ъгъл — куклите висяха, окачени за вратовете и около всяка имаше примка от груба връв. Сега разбра защо изглеждат страховити на селяните и по гърба й бавно пропълзя студена тръпка.
После усети някакво щипане по върховете на пръстите.
Отначало Толи помисли, че ръката и изтръпва, защото почувства тънки бодежи като от върхове на карфици от рамото надолу. Тя отново намести раницата, опитвайки се да възстанови кръвообращението, но боцкането продължи.
Няколко стъпки по-навътре Толи чу шума. Тътнежът идваше сякаш изпод земята, а звукът беше толкова нисък, че го почувства с костите си. По кожата й преминаха тръпки и светът около нея ситно започна да се тресе. Погледът й се размъти, като че ли очите й вибрираха в синхрон с този звук. Тя направи още една крачка напред и той се усили, сякаш в главата й имаше кошер.
Нещо тук не беше наред.
Толи опита да се върне, но усети мускулите си като втечнени. Раницата изведнъж й натежа, сякаш беше пълна с камъни, а почвата под краката й стана на каша. Все пак тя успя да направи крачка назад и звукът взе да намалява, колкото повече се отдалечаваше.
Когато вдигна ръка пред лицето си, забеляза, че пръстите й треперят; може би треската отново се връщаше.
Или пък причината беше в самото място?
Толи протегна ръка напред, треперенето на пръстите й се увеличи и тя усети боцкане като при силно слънчево изгаряне. Самият въздух жужеше и престоят й на това място ставаше все по-болезнен, колкото по-близо беше до куклите. Сякаш самата й плът не можеше да понесе тяхното присъствие.
Тя стисна зъби и направи решително крачка напред, но кошерът в тавата й забръмча непоносимо и пред очите й падна пелена. Гърлото й хриптеше при всяко вдишване, сякаш въздухът беше твърде наелектризиран, за да го диша.