Толи отстъпи назад, по-далече от куклите, и се строполи на колене, когато звукът отслабна. Боцкането по кожата продължаваше, като че под дрехите й се беше намъкнала цяла орда мравки. Опита пак да продължи напред, но тялото й отказа.
После отново надуши Андрю. Силните му ръце я вдигнаха от земята и той я измъкна далече от линията на куклите, като полу я носеше, полу я влачеше, докато обърканите й сетива най-сетне се възстановиха.
Толи тръсна глава, опитвайки да се освободи от остатъчните вибрации. Цялото й тяло се гърчеше отвътре.
— Това жужене, Андрю. Имах чувството, че съм глътнала цял кошер.
— Да. Жужене, като пчели — кимна Андрю, втренчен в ръцете си.
— Защо не ми каза? — извика тя.
— Ама аз ти казах. Казах ти за малките хора. Казах ти, че не можеш да минеш покрай тях.
Толи го изгледа намръщено.
— Можеше да си малко по-точен.
Той сви вежди, после вдигна рамене.
— Това е краят на света. Тук винаги е било така. Как така не си знаела?
Тя простена от безсилие, после въздъхна примирено. Когато погледна отново най-близката кукла, забеляза нещо, което преди беше пропуснала. Куклата изглеждаше изработена от клонки и сухи цветя — все естествени материали, но по тях не личаха следите на времето. Всички кукли, докъдето стигаше погледът, бяха чисто нови, не приличаха на ръчно изработени предмети, които са висели с дни под проливния дъжд. Явно тяхната материя е по-устойчива, стига някой да не ги е подменил една по една, след като пороят спря.
Толи беше готова да се обзаложи, че са изработени от някакъв синтетичен материал.
Вътре изглежда се намираше нещо още по-сложно и усъвършенствано — охранителна система — достатъчно мощна, за да парализира човешките същества; но и достатъчно интелигентна, че да не навреди на дърветата и птиците. В куклите имаше нещо, което атакува човешката нервна система и издига непреодолима стена около селото.
Толи най-сетне схвана защо Извънредните не бяха изтребили хората тук. Това не бяха просто диваци, изостанали от развитието на цивилизацията; това беше нечий антропологичен проект, един вид консервация. Или пък, как наричаха това ръждивите?
Да, това беше резерват.
И Толи се оказа хваната в неговия капан.
Божият ден
— Няма ли как де минеш оттатък? — попита най-накрая Андрю.
Толи въздъхна и поклати глава. И тук, както и на всяко друго място, където опита да мине през последния час, усещаше бодежи в протегнатите си пръсти. Редицата кукли се простираше докъдето и стига погледът и всички те изглеждаха в пълна изправност.
Толи отстъпи назад от края на света и изтръпването в ръцете й намаля. След първоначалното изпитание тя вече не навлизаше по-навътре от мястото, където й изтръпваха пръстите — това й беше напълно достатъчно да усети границата — но не се съмняваше, че всички кукли притежават еднаква ударна сила. Машините, произведени в града, имаха много дълъг срок на годност, а високо в клоните на дърветата разполагаха с изобилие от слънчева енергия, за да се зареждат.
— Не, няма начин.
— Аз не мисля така — каза Андрю.
— Изглеждаш разочарован.
— Надявах се да ми покажеш какво има отвъд.
Тя се намръщи.
— Мислех, че не ми вярваш за съществуването на света оттатък.
Андрю енергично разтърси глава.
— Вярвам ти, Толи. Е, не чак и за безвъздушното пространство и гравитацията, но мисля, че отвъд наистина трябва да има нещо. Градът, където живееш, също трябва да е истински.
— Градът, в който живеех — поправи го тя, протягайки отново пръсти. Те изтръпнаха, смущаващо усещане, сякаш дълго време беше седяла върху ръката си. Толи отстъпи назад и разтри длан. Нямаше представа каква технология е използвана за бариерата, но можеше да се окаже опасно за здравето й, ако продължи да я тества. Не си струваше да си навлече постоянно нервно разстройство.
Малките кукли продължаваха да висят необезпокоявани и да танцуват на вятъра, сякаш й се присмиваха. Защото тя беше като в капана на Андрювия свят.
Толи си припомни всички трикове, с които разиграваше системата, докато беше грозна, как се измъкваше от общежитието и прекосяваше реката нощем и как дори се натресе на партито в къщата на Перис, след като той стана красив. Но натрупаният от тогава опит не вършеше работа тук. Както разбра от разговора с д-р Кейбъл, не беше сложна работа да изиграеш града. Неговата охранителна система беше програмирана така, че да поощрява изобретателността на грозните, а не да изпържи нервната им система.